В оковите на миналото

Глава 13

НЕ СТЕ СЕ ОТЪРВАЛИ ОТ МЕН, ЕТО ЧЕ СЕ ЗАВЪРНАХ!
ГЛАВАТА НЕ Е МНОГО РЕДАКТИРАНА И СЪС СИГУРНОСТ НЕ БИХ МОГЛА ДА КАЖА, ЧЕ СЪМ ГОРДА ОТ ТОВА КАК СЕ ПОЛУЧИ, НО СЪРЦЕ НЕ МИ ДАДЕ ДА Я ЗАДЪРЖАМ ПОВЕЧЕ, ЗАТОВА ВИ Я ПУСКАМ, ПЪК КАКТО ТАКА, ОТ СЛЕДВАЩАТА ЩЕ СЕ МЪЧА ДА ВЛЯЗА В РЕЛСИ. С ТОВА КАЗАНО ВИ ОСТАВЯМ САМИ ДА ПРЕЦЕНИТЕ КАК Е ПОЛОЖЕНИЕТО.

ПРЕГРЪЩАМ ВИ СИЛНО, СИЛНО, СИЛНООООО!

Хана

Оправих ръкава си и се вгледах в жената срещу мен. Това не беше щастливото хлапе, чието детство отнеха. Не беше и момичето, развило апатия към всичко и всички. Или поне ми се искаше да не е то. Гледах в кафявите очи и упорито търсех златистите искрички, които имаше някога. Трябваше да са там, дълбоко скрити, но все още живи. Трябваше да го има онова желание за опознаване на света. Не можеше да я няма смелостта, с която някога родителите ми стъпваха в непознатото. Носех я в себе си. Знаех, че е там.

Подскочих от звънящия телефон зад мен и издирването приключи. Обърнах се към леглото, а от екрана ми се усмихваше Сали.

— Ало?

— Чакаме те долу.

— Казах ви, че ще дойда сама. — възнегодувах и отидох до прозореца, само за да видя колата на Ник, която забави ход пред сградата. — Сега слизам. — въздъхнах, а тя се засмя.

— Хайде.

— Хайде. — въздъхнах отново, ясно показвайки, че не одобрявах разкарването им и затворих. Излязох в коридора и отворих шкафа за обувки, изкарвайки чифт с равна подметка. Пъхнах крака в тях и взех чантата и якето ми, спирайки се точно преди да натисна бравата. Защо винаги се сещах, че забравям нещо и после обикалях апартамента обута, мама му стара? Изтичах до плота в кухнята и взех кутията с чийзкейка, който бях направила, а чак след това си позволих наистина да напусна дома си и да заключа. Извиках асансьора и отметнах глава назад, припомняйки си идеята ми от сутринта. Как само си знаех, че правя глупости и въпреки това щях да ги осъществя. Пристъпих в кабината и натиснах копчето за партера, разколебана дали беше редно. Последната ни среща завърши изключително странно, мамка му, нямах представа как да оправя нещата и за ситуацията, в която се намирахме сега, бяхме виновни и двамата. Вдишах дълбоко и извадих телефона си, набирайки Ашли. Щях да го направя, пък каквото ще да става.