В оковите на миналото

Глава 1

Хана

- Хана, погледни ме. - гласът на комисаря се чуваше далечен. - Хана, разбирам, че това не е нещо, което ти се случва всяка петък вечер, но наистина имам нужда от теб сега. - по студеното ми изражение все още се спускаха парещи сълзи, но вече дори нямаше хлипове. Само шокът от случилото се и собственото ми подсмърчане, което бе единствения отговор на опитите му да изтръгне някаква информация от мен.

- Хана, обещавам, че каквото и да кажеш в тази стая, остава в тази стая. - вдигнах поглед плахо. Нямах доверие на полицията. Нямах доверие на никого. Той можеше да е корумпиран и просто да проверява колко знам. - Мога да те направя защитен свидетел по делото. - изключи записващото устройство. - Когато дойдох, останалите още не бяха пристигнали. Само аз знам, че си била там, дете. Може да остане така, ако решиш да съдействаш.

- Не Ви вярвам. - продумах за първи път от, сигурно, час насам.

- Напълно разбирам опасенията ти. - седна срещу мен. - Но само ти си била там и знаеш какво е станало.

- Аз не знам какво стана! - извиках и прокарах пръсти през безпорядъка на главата ми, наречен коса. - Беше само за миг. Не видях нищо в тъмното. - проплаках с лице, скрито в дланите ми.

- Опитай да ми разкажеш всичко, което си спомняш. Дори незначителни подробности могат да бъдат от голяма полза. - подкани ме, а в гласа му се долавяха нотки на бащина загриженост.

*Ретроспекция*

- Да, господин Колинс, жълтата папка. Трябва да е на бюрото ми.

- Открих я. Благодаря, Хана. Лека вечер.

- Лека вечер. - затворих на шефа си и завих в една от тесните улички.

Чувство за несигурност пропълзя в мен когато видях мъжа, облегнал се на тухлената стена, обсипана в графити. Пламъчето от запалката освети лицето му докато палеше цигарата си и всмука от никотиновата отрова. Или тревата?

Стига, Хана, това беше поредният тийнейджър, който се чудеше къде да се покрие, за да не го спипат родителите му с това противно нещо.

Направих едва крачка преди да замръзна на мястото си. Изведнъж се скова целият, само след миг се строполи на земята и не помръдна повече.

- Господине? - мозъкът ми крещеше с все сила, че нямам работа тук, но човечността ми отказваше да позволи на краката ми да тръгнат в обратната посока.