В оковите на миналото

Глава 12

ЖИВА СЪМ!
ЕТО МЕ, ЖИВА СЪМ! СЛЕД ТРИ СЕДМИЧНО ОТСЪСТВИЕ, АЗ СЕ ЗАВРЪЩАМ С НОВА ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА.

ПРЕГРЪЩАМ ВИ СИЛНО, СИЛНО, СИЛНООО!

Хана
*1 седмица по-късно*

Монологът на Али бе безмилостно прекъснат от звънящия ми телефон. Болезнено скучният филм се пренесе в реалността и изведнъж в мен се зароди искрено съчувствие към Джордан. Момчето на екрана отваряше и затваряше уста от поне три минути, докато истеричната му приятелка си правеше вятър на устата, обяснявайки му нещо, в което така и не вникнах, давейки се в крокодилски сълзи. Името на Купър все още стоеше изписано на екрана, а аз си поех дъх дълбоко, въоражавайки се с търпение.

— Ало? — благоволих да вдигна, преди да е спрял да звъни и останах поразена от сепващия шум, който се чу сякаш е при мен.

— Момче, ти наред ли си? Ще си счупиш главата! — скара се на горкия човечец. — Не ми се извинявай, извини се на ръката ти. Какво ти е направила, че ѝ го причини? — явно му отговориха с нещо, защото го чух да мрънка под нос. — Добре, добре, бягай от тук. Не ме занимавай. — отпрати го набързо, а аз си седях тихо и чаках своя ред. — Да започвам ли с теб?

— Не. — отговорът ми бе готов преди да е довършил.

— Дете, какво се случва с теб? — укорът в гласа му подпали раздразнението в мен.

— Уморих се да се правя, че всичко е наред. — скръцнах със зъби. — Съветвам те да си спестиш поучителните лекции за някой, който ще те слуша.

— Искаш ли да ми кажеш какъв е проблемът? — продължи да ми държи същия тон и чашата преля.

— Проблемът, Купър, е че светът е срещу мен! Минавах права под масата, когато се запознах със самостоятелния живот. Нямам една снимка на семейството си, институциите се подиграват с децата оставени на техните грижи, хората или ги отритват, или ги съжаляват и вече наистина ми омръзна. Едвам излязох от калта, успях да си осигуря образование, работа, спокойствие. Свикнах със самотата и изведнъж някой умник реши да убие разглезеното синче на някакъв политик и ми стъжни жалкия живот. Срещнах хора, които иначе нямаше да срещна, а те решиха, че съм идеалното попълнение към слънчевото им ежедневие. Не съм! Аз съм проблем. Тежест. Светлинката в мен я няма. Разберете го най-сетне и се откажете! — затворих му под носа и изключих телефона, хвърляйки го някъде до мен.