The Last But The Best

27. Най-големият късмет

ГТХ
- Колко време й трябва на Стела за да се подготви за състезание? - Попитах леко изнервено. Повече от половин час я чаках, докато майка ми, Джема, Джес и Том си говореха и се опознаваха.
- Би трябвало вече да е дошла... - Том погледна часовника на ръката си.
- Може нещо да се е случило! - Изправих се притеснен.
- Спокойно Хари. Вероятно треньорката я е задържала за последни съвети. - Джес се опита да ме успокои и продължи да си говори с майка ми.
Седнах пак на мястото си, но изобщо не бях спокоен. Някакво странно чувство ме тревожеше. Не беше като вълнението сутринта. Някак си имах усещане, че нещо лошо е станало и това, че приятелката ми се бави толкова ме побъркваше.
- Аз ще отида да проверя какво става. - Казах и отново станах.
- Хари, няма да те пуснат в съблекалните. - Гласът на Джес ме спря.
- Защо да не ме пуснат? - Попитах вече изнервен.
- Защото първо не си състезател и второ: не си момиче. - Отговори ми и всички се разсмяха. Какво беше толкова смешно? Стела се бави вече 45 минути и кое е смешното?!
- Джесика и Том, точно вас търсих! - Треньорката на Стела дойде и също изглеждаше притеснена.
- Какво има? - Попита баща й.
- По-добре елате да видите. - Отговори заеквайки. Веднага щом чух това побегнах към съблекалните. Не знам какво се е случило, но това лошо чувство ме изкарваше от нерви. Дори не изчаках семействата ни и треньорката, буквално бягах!
Когато стигнах имаше няколко момичета струпани на едно място. Приближих се и видях Стела, плачеше и стискаше с малките си ръчички десния си глезен. Очите й бяха плътно затворени, вероятно заради болката, която изпитваше.
- Любов моя... - Направих си път между момичетата и застанах срещу Стела, падайки на колене - Какво стана? - Отместих внимателно дланите й и забелязах една голяма и няколко по-малки синини върху ръцете й, но вниманието ми бързо се отмести от тях, когато видях глезена й, който беше подут.
- Боли ме - Каза без да ме погледне.
- Стела, погледни ме. - Тя поклати едва забележимо глава и присви очите си още повече. В това време родителите й, мама и Джема, водени от треньорката дойдоха.
- БОЖЕ МОЙ - майка й извика - КАКВО СЕ СЛУЧИ?? - Седна до нея и я прегърна силно. Стела се сгуши в майка си и за момент изглеждаше по-спокойна.
- Трейси я е видяла първа. - Проговори треньорката - Опитала се е да помогне, но Стела не можела да каже нищо.
- Трейси? Коя е Трейси?? - Попитах веднага.
- Аз съм. - Тих глас привлече вниманието ми и видях едно ниско, червенокосо момиче.
- Имаше ли някой друг тук или да си видяла някой да излиза от съблекалните? - Надявах се да разбера нещо повече.
- Не, съжалявам. - Отговори ми. Отново върнах вниманието си върху приятелката ми. Изглеждаше по-добре, беше спряла да плаче, но очите й бяха влажни.
- Скъпа... - сложих ръката си върху коляното й, а тя подскочи и ме погледна уплашено. Защо за бога се стресна толкова от допира ми, нещо грешно ли направих?! - Скъпа, ще ни кажеш ли какво стана? - Усмихнах й се за да я предразположа по някакъв начин. Тя се отдели от ръцете на Джес и изтри последните сълзи.
- А-аз.....- погледът й издаваше колко е объркана - Аз подхлъзнах се и паднах... - Каза, но я познавах достатъчно добре за да разбера, че лъже. Щях да кажа "Да, добре, а сега ще кажеш ли истината?" , но защо й трябва да лъже? Какво ставаше тук. Всички обаче изглежда се хванаха на лъжата. Ще я помоля да ми каже истината, когато останем сами.
- Добре ли си? - Баща й я попита загрижен.
- Мисля че да. - Стела направи опит да се усмихне. Опита да се изправи, но когато стъпа на подутия си крак залитна. Успях да я хвана и сега тя беше в ръцете ми. Най - накрая показа усмивката си и към мен. Сърцето ми се стопи при гледката.
- Какво стана? Не ми казвай, че не можеш да вървиш! - Треньорката най-нахално ни развали момента.
- Мога! - Приятелката ми се обърна към нея и се опита да направи няколко крачки, но още при първата отново се върна в ръцете ми, издавайки тих вик от болка.
- Скъпа, кое точно те боли? - Попитах вече притеснен.
- Нищо не ме боли.... - Дори не се замисли преди да направи трети опит, но със същия резултат - Не, не , не!! Не може да се случва! - Очите й пак се напълниха със сълзи.
- Това е! - Треньорката вдигна ръце - Контузена е. Няма да се състезава днес!
- НЕ! - Извика Стела, след което се разплака отново и се сгуши в мен. Прегърнах я силно и започнах да движа едната си ръка нагоре-надолу по гърба й. Целувах нежно главата й многобройно, докато между целувките шептях, че ще се оправи и че всичко ще мине.
- Не можем ли да измислим нещо? - Том се обърна към треньорката, чието име така и не запомних.
- Какво може да се направи?! Тя дори не може да ходи! - Отговори му ядосано.
- Ей не дръж такъв тон на човека! Него го е грижа за дъщеря му! - Джема се включи в разговора.
- И какво предлагате да направим госпожице? - С престорена любезност жената я попита.
- Тук трябва да има лекари. Те ще помогнат! - Идеята на сестра ми всъщност беше много добра. След кратък разговор, майка ми, Том и треньорката отидоха да потърсят спешната помощ. Аз помогнах на Стела да седне и се настаних до нея. Едната ми ръка беше около раменете й, а с другата триех сълзите й.
- Любов моя, моля те спри да плачеш!
- А какво друго да направя Хари??! Знаеш ли колко години се подготвях за този ден? Знаеш ли?? - Гледаше ме с болка - И сега какво? Всичките усилия отиват на вятъра! - Замълча. Бях объркан, много объркан. Стояхме в мълчание докато другите не се върнаха с лекаря. Той я попита какво е станало и тя му каза същото "Подхлъзнах се и паднах", но отново усетих, че това не е така.
- Трябва да отидете в болница. Може да е счупен. - Лекарят ни посъветва, докато увиваше глезена на Стела в ледени торбички.
- Ще отидем веднага след състезанието! - Приятелката ми каза със спокоен глас и всички я изгледахме странно.
- Състезание? Няма шанс! - Отряза я докторът.
- Не може да ми кажете, че нямам шанс! - Настояваше гаджето ми.
Лекаря само поклати глава.
- Съжалявам, но аз отговарям за здравето и безопасността на участниците и веднага щом изляза от тук ще кажа на организаторите, че си отстранена заради контузия. - Мъжът с бялата престилка беше категоричен. Изправи се и излезе от съблекалнята.
Никой не смееше да обели и дума. Стояхме на местата си и всеки чакаше някой друг да каже нещо.
- Амиии....- Джес се престраши първа - Да отиваме в болницата тогава.
- Аз ще карам. - Том каза - Хайде Стела, ела да ти помогна. - Подаде й ръка, но аз го спрях.
- Остави на мен. - Усмихнах му се и взех приятелката си на ръце и също излязохме от тази проклета съблекалня. Момичето ми уви ръцете си около врата ми и подпря челото си върху рамото ми, скривайки лицето си. По пътя към колата видяхме Лиам и София.
- Какво се случило?!! - София попита, а и двамата изглеждаха много притеснени. Аз им направих знак, че сега не е момента да говорим за това и те кимнаха. Първоначално щях да оставя Стела в моята кола и щях да я закарам до болницата, но нещо ми хрумна и я оставих в колата на родителите й.
- Вие вървете и ме дръжте в течение, докато аз свърша малко работа тук. - Казах с усмивка на Джес и Том и те ми обещаха, че ще се обадят когато разберат какво точно й има на Стела. Майка ми, Джема, София и Лиам също предложиха да отидат.
Аз имах план и се върнах в залата. До състезанието имаше около половин час, а трябваше да намеря организаторите. За щастие не ми отне много време.
- Ъмм...г-н Харпър? - Попитах един мъж, който перфектно отговаряше на информацията, която получих за организатора.
- Хари Стайлс?? - Погледна ме невярващо.
- Да, аз съм. - Подадох ръка за здрависване.
- На какво дължим присъствието ви, г-н Стайлс? - Попита ме с широка усмивка.
- Дължите го на Стела! - Отговорих.
- Г-ца Прайзис....чух за нея. Много неприятна ситуация. - Усмивката му спадна.
- Точно заради това съм тук. Вижте г-н Харпър, за всички е ясно, че Стела щеше да спечели. Също толкова ясен е факта, че състезанието няма да е същото без нея! Затова аз имам едно предложение! - Казах ентусиазирано, а той повдигна вежди.
- Заинтригувахте ме. - Подкани ме да довърша мисълта си.
- Какво ще кажете да отменим малко състезанието за неопределено време и когато Стела се възстанови ще го проведем? Разбира се разходите за наем на залата, персонала и всичко друго ще ги поема аз. Моля ви, това е много важно за нея и за мен, и за родителите й, за всички! - В момента бях много напрегнат.
- Виж Хари, очарователно е, че се грижиш толкова за приятелката си и искаш тя да участва в това състезание. Аз също го искам, вярвай ми. Бих се съгласил да отменим състезанието, но какво ще кажат останалите състезатели, треньорите, а и публиката? Ако нямаме основателна причина ще си помислят, че го правим заради Прайзис, което е така, но какво ако решат, че е нагласено? Ще се усъмнят и във вероятната й победа.... - Говореше бавно.
- Ами ако намерим причина? - Една идея изникна в ума ми.
- Какво си намислил? - Попитаме господинът.