The Last But The Best

21. Ще свикнеш

Веднага щом очите ми се отвориха, срещнах най-красивата гледка. Стела спеше до мен и се усмихваше в съня си. Дали сънуваше мен? Хмм, като се събуди ще я питам. Протегнах ръката си и я обвих около кръста й. Придърпах я по-близо до мен, защото исках да усетя тялото й до моето, устните ми жадуваха да докоснат нейните, а пръстите ми се нуждаеха да си поиграят с косата й. Целунах я много нежно, защото не исках да я будя. Точно сега предпочитам да гледам как спи спокойно.

Обичам я! Не съм вярвал, че ще го кажа, но се влюбих неспасяемо в това момиче. Не искам да си представям бъдещето без нея. Тя е специалната, тя е това, което съм чакал. Знам го, този път съм сигурен. Определено това е гледката, която искам да виждам всяка сутрин до края на живота си.
Прегърнах Стела малко по-силно и започнах да галя бузите й. Продължаваше да се усмихва. Дали не прави като мен и сега се преструва че спи?

- Любов, спиш ли? - Прошепнах, но не получих отговор - Ако ме чуваш, искам само да ти кажа, че изглеждаш прекрасно докато спиш и че искам ти да си първото нещо, което да виждам всяка сутрин! - Целунах внимателно устните й отново. Дали да не действам като добро гадже и да направя закуска и кафе за моята принцеса?

БОЖЕ, КОГА СТАНАХ ТОЛКОВА РОМАНТИЧЕН?!

Размърдах се и отместих Стела от мен бавно. За щастие не я събудих и излязох тихо от стаята. Отидох в кухнята и започнах да мисля каква закуска да направя. Яйца и бекон... не е нищо специално, но поне ще ги направя вкусно. Взех продуктите и започнах да готвя. След като приготвих всичко направих и кафе. Разпределих всичко в две порции, защото планът ми е да закусим заедно. След като всичко беше готово, наредих нещата на една табла и тръгнах към стаята. По пътя отново видях онази голяма снимка на Стела, родителите й, но кое беше бебето? Тя не е споменавала нищо за брат или сестра.

- Тази снимка я направихме преди 11 години. - Чух глас зад мен и се обърнах за да видя приятелката ми да се взира в огромното изображение на стената. - Това е последният запечатан момент на цялото ми семейство... - забелязах как една сълза започна да се стича по лицето й. Оставих таблата на земята и отидох до Стела. Прегърнах я силно.

- Ако искаш няма да говорим за това. - Предложих й, но тя продължи да разказва.

- Живеехме в Ел Ей. Знаеш "градът-мечта"... Това малко сладурче в ръцете на майка ми е сестра ми. Казваше се Кристен. Най-кроткото бебенце в света. Обичах я толкова много! Помагах със всичко на майка ми или на бавачката на малката, харесваше ми да се грижа за нея. Бяхме толкова щастливи, Хари... - Сълзите й се засилиха, а аз затегнах прегръдката си и целунах главата й. - Един ден се върнах от училище и заварих майка ми да плаче. Питах я какво става, защо е тъжна, но тя не ми отговаряше нищо. Тогава татко се прибра и започна да крещи нещо за бавачката и бебето, не разбирах за какво говорят. На следващия ден исках да нахраня малката, но я нямаше в стаята й. Видях майка ми и попитах къде е бебето, а тя не ми отговори отново, просто не можеше. Баща ми ме изведе на двора и седнахме на зелената трева. Гледахме облаците и ги оприличавахме на различни неща. Никога няма да забравя думите му "Виждаш ли онзи облак, който е като ангел? Това е Кристен. Тя вече няма да е при нас, защото всички ангелчета трябва да са на небето. Знам, че не успя да се сбогуваш с нея, но тя винаги ще е там горе и всеки път когато погледнеш към небето, тя ще бъде там." - След като изрече последното изречение се сгуши в мен и започна да подсмърча. Аз галех косата й, опитвайки се да я успокоя.