If I Stay || Harry Styles. ||

Chapter 29 || Ребека...

#Selly:

Главата е посветена на sdreams12! <3

*Гледна точка на Ребека*

Гласът идваше от десния ъгъл, което автоматично ме накара да се запътя натам.

- Не те помня като такава. - каза момчето, усмихвайки се леко. Стигнах до стената, опипвайки я за контакта, за да включа лампата, но тя не работеше. Вместо това долу настъпи гробна тишина, което не бе добър знак.

Мигах забързано, опитвайки да свикна с тъмнината.

- Кой си ти? - попитах внимателно.

- Кой съм аз ли? - повтори въпроса ми, приближавайки се бавно към мен. Отстъпих шокирано крачка назад, когато видях кой беше човекът пред мен. Какво, по дяволите, е станало с него?

- Луи?! - попитах, но не бях много радосттна от факта, че съм заключена с него в една стая, имайки в предвид миналото ни заедно. Като гледам е способен да повтори същото, като преди няколко години, което не ме успокояваше никак. Опитах се да изглеждам безчувствено пред него, без да проявявам слабост и страх.

- Знам, че изглеждам ужасно, но все пак благодаря, захарче! - каза мазно, приближавайки се към мен, а аз от своя страна отстъпих назад, опитвайки се да му избягам. Луи въздъхна. - Нека оставим миналото в миналото, окей?

- Моля? Какво?! - започнах да се смея, - Ти нима си мислиш, че бих могла да забравя всичко минало, при положение, че това което направи е незабравимо? Жалък си, Лиус! - изсъсках, а после започнах да повишавам тон.

- Повярвай ми, получих заслуженото си наказание. - прошепна, а на мен ми светна крушката. Защо иначе ще лежи тук, сам, отслабнал в тази тъмна стая? Дали Майк имаше пръст в това? - В един капан сме, дарлинг, така че започвай да се примиряваш с факта, че си тук с мен, защото както гледам няма да излезем от тук в близко бъдеще. - добави, а аз осъзнах колко всъщност бе прав.

Внезапно чух как някой крещи името ми. Отворих рязко очи. Станах и започнах да удрям силно по вратата, викайки с пълно гърло. Чух как някой тичаше по стълбите нагоре, а в следващия момент се чу изстрел. Поставих дясната си ръката пред устата, приглушавайки виковете ми. Какво стана? Луи дойде при мен, дърпайки ме назад.

- Седни. - каза, а аз тупнах на земята. Още не можех да се съвзема от шока. Постоянно ми възникваше мисълта, че може да е било Хари. Луи седна до мен, а аз осъзнах, че сме загубени. И двамата не бяхме в добро физическо състояние, което значеше, че няма измъкване.