The Story Of Our Life

8

     - 10,65. - каза жената зад касата в магазина.

Лиз извади портмонето си и плати.

Докато ходеше към апартамента телефонът й звънна. Беше човек, който не беше чувала от много време. Тя се усмихна и вдигна.

      - Хей, как се сети за мен?- попита Лиз.

      - Еми лесно.- каза Пери от другата страна.- След като ти не се сети.

      - Пери съжалявам.- започна да се извинява Лиз.- Просто с цялото това преместване и новата работа...

      - Стига бе..- прекъсна я със смях Пери.- Шегувам се. Но наистина искам да се видим.

      - В Сидни ли си? - попита изненадано Лиз.

      - Ъ... не.- каза Пери.- Но другата седмица с момичетата ще сме в Мелбърн. Мислех си, че ще можеш да дойдеш за няколко дни. Имаме доста за наваксване.

       - Така е...- въздъхна Лиз.- Но не знам дали ще успея.

      - Не ме интересува. Ще те чакам там.- каза Пери и затвори телефона.

*   *   * 

Вратата се отвори с изскърцване. 

"Трябва да я сменя"- помисли си Вики.

Майкъл седеше пред нея. Той беше малко по- висок от Вики. Косата му беше рошава и лилавото вече избледняваше. 

       - Влез.- каза след няколко секунди Вики и се дръпна от вратата. 

Двамата седнаха на дивана във всекидневната.

       - Добре виж..- започна Майкъл.- Малко съм объркан. Имам в предвид.. когато се целунахме ти каза, че нямаш приятел, смееше се и си мислех, че всичко е ок. Но ти звънях доста пъти и ти не вдигаше.... Та какво става?

Вики сведе поглед и се почеса по главата.

         - Не е нищо сериозно.- каза тя.- Просто съм малко притеснена заради теста в университета, това е.

Майкъл я погледна, след това се приближи до нея, хвана ръката й и каза:

         - Преди няколко месеца бях рус, но дори и тогава нямаше да се хвана на това. 

Вики въздъхна и започна да говори много бързо.

          - Ти си страхотен Майк, наистина, но просто досега всички с които съм излизала са били пълни тъпанари и сега, когато не знам... може да стане нещо между теб и мен, не знам какво да правя.