WHAT DID YOU DO TO ME? - 1 книга

7 глава

 Кортес се прокашля и това привлече вниманието му. Сините му очи се срещнаха с погледа й и тя извърна глава.

- Реших да остана тук до коронацията. - Произнесе твърдо, без да влага някаква емоция. 

- Колко жалко. - Подсмихна се принцът. - Наистина се надявах да те убия. Но това бе твоето решение. По време на престоя си ще се представиш за прислужница. Надявам се, не е нужно да казвам, че ще обслужваш мен? Все пак трябва да те наглеждам. Не искам да разкажеш на всички какво видя. - Момичето пребледня.

- Не се бяхме разбрали така. Мислех, че просто ще живея тук.

- Твърде е подозрително една непозната, облечена в дрипи, непълнолетна, да се разхожда из замъка. 

- Искаш да кажеш, че ще трябва да работя за теб? 

- В прав текст. - Подсмихна се подло момчето, облизвайки устни. - Но неплатено. Ще ти осигуря стая и храна. Само че ще трябва да се съобразяваш с облеклото и маниерите на прислугата тук.

- Не е честно. - Прошепна тя.

- Нищо никога не е, Кортес. Ще е добре да го знаеш. Особено след като си толкова дръзка от към език. - Засмя се Уилям. 

- Трябва ли да си взема нещата?

- Твоите парцали? Не. Ще ти осигурим нови. Какво ще кажеш? Приемаш ли? - Тя вдиша дълбоко, осъзнавайки, че сама се обрича.
- Нямам друг избор, ако искам да остана жива, Уил.
- Вероятно. - Вдигна рамене и я погледна безчувствено. - И не ме наричай Уил. Социалните ни статуси твърде контрастират, за да се обръщаш към мен по малко име, Кортес. - Лицето й почервеня и щеше да му отвърне хапливо, когато той постави пръста си върху устните й. Кожата му бе груба и студена като душата му.
- Шшт. - Прошепна и й се усмихна ледено. Защо трябваше да е толкова биполярен? - Не усложнявай ситуацията си, Кортес. - Думите му прозвучаха нежно в главата й, макар че бяха предупреждение. Тя сведе поглед. За пръв път си даде ясна сметка колко по-висок бе от нея и то го правеше да изглежда по - властен и страшен, отколкото бе всъщност.
- Ще те заведа в стаята ти и ще ти обясня правилата.
- Знаел си, че ще приема?
- Първо, пак повтарям, говори ми на Вие. - Прошепна. - И второ, предвидима си. Всеки може да те прочете като книга. Това може да навреди на близките ти някой ден. - Мълчание. След това се чу глухо:
- Всички са мъртви. Няма на кого да навредя. - Една самотна сълза се спусна по бузата й, но бързо я изтри. Момчето кимна смутено. След няколко минути заговори:
- Пристигнахме. Тук ще спиш.
Кортес влезе и се огледа. Стаята не бе много голяма. Стената бе боядисана в тъмно жълто, а пердетата бяха от фин розов плат с изрисувани върху тях цветя. Два рафта, с поставени върху тях безброй книги, бяха забити към стената. Подът бе застлан с мек, пухкав килим. Леглото също бе розово. До него бе поставен буков шкаф с газова лампа. В ъгъла имаше и гардероб, целият в прах.
- Това е, което мога да ти предложа. - Принцът се облегна на рамката.
- Благодаря. - Прошепна смирено момичето.
- Трабва знаеш някои неща. Униформата ти е в гардероба. Когато се събудиш, иди при останалата прислуга и поискай насоки от Маргарет. Не говори с никой друг, освен с нея и мен... Разрбра ли?
- Да. - Отвърна с досада. - Защо не мога да говора с другите?
- Защото аз съм Уелският принц и ти го заповядвам! - Извика мъжът и я погледна пренебрежително. Кортес сви устни и стисна зъби, опитвайки се да запази самообладание и да не го удари отново.
- Добре. - Просъска тя. - Ако това е всичко, ще Ви помоля да си вървите. - Наблегна на Ви.
- Мхм, не мисля, че можеш да ме изгониш от собствения ми замък.
- Не е ваш. - Изрепчи се момичето. - А на баща Ви.
- Скоро ще е мой. А дотогава - ще ценя всяка минута, в коята те виждам да слугуваш. - Подигра се принцът. - На Кортес й писна и засили ръката си към лицето му, но той я хвана. Погледът му бе гневен и мътен.
- Един път успя. - Произнесе жлъчно. - Втори няма да има. - Пусна ръката й. Беше я стискал силно и бе зачервена.
- Тръгвам. Все пак имам и други задължения, освен да се занимавам с теб. - Тогава той излезе от стаята, оставяйки я сама и ядосана. Кортес се надяваше да не й се налага да говори с него повече, но как, когато я бе направил своя лична прислужница? Заформяха се два ужасни месеца, раздирани от мълниеносни бури и сблъсъци на светове.

Уилям*
Вървеше по коридора и скоро излезе от двореца. Беше бесен и имаше нужда да отпусне. Стрелна се към конюшната и впрегна снежно-белия си кон. Хвана юздата и прикова погледа си в хоризонта, докато студеният есенен вятър брулеше лицето му. Косата му свободно се вееше и чувстваше адреналина, бушуващ във вените му. Несъзнателно се усмихна. Мислеше за Кортес, момичето, което го влудяваше, вадеше го извън кожата му и изкарваше най - лошото от него. Стискаше здраво въжето, както стискаше ръката й. Нежната й, топла ръка, ожулена от рани и мръсна от пепелта. Това чувство бе непонятно за него - сякаш я мразеше, но и бе заинтригуван от същността й. Когато я видеше, изпитваше силна нужда да я контролира, да й вмени своето... Да я пречупи. И сега му се бе отдала прекрасна възможност. Не искале да бъде толкова груб с нея, но тя постоянно спореше, показваше неуважението си към него и му късъше нервите до краен предел. Всичко в нея го дразнеше - свободолюбивоят й характер, невинният й вид и острият й език... Но в нея имаше и още нещо. Нещо, което той не разбираше. Но знаеше едно - от както това момиче се бе вмъкнало в живота му, създаваше само проблеми и ако продължаваше така, той щеше да избухне... И по - лошото... Да я нарани.

Изабел*
Принцесата разглеждаше книгите без особен интерес. Бе минал цял един ден и тя отново дойде тук, за да не срещне братовчед си. Страхуваше се, че вече е разбрал и би могъл да я обвини. Тогава щеше да я подложи на разпит и щеше да загуби дори малкото му доверие. Но тя чувстваше, че е постъпила правилно, макар да бе предала Уил. Ако питаше стражата - бе свършено с нея. Но най - вече се сърахуваше за Кортес... Дали бе добре? Дали бе успяла да се измъкне? Най - вероятно скоро щеше да разбере. Тя въздъхна и излезе от просторната библиотека. Трябваше да глътне малко въздух, за да проясни ума си. Затова реши да поязди. Погали красивия си, кафяв кон и се качи. Скоро почувства свободата и распери ръце като птица, както я учеха в началото. Усмихна се широко. Това бе перфектната разходка.
Опита се да не мисли за бягството на Кортес. И без това нямаше как да и помогне повече. Стресна се, когато чу присмехулен глас зад себе си.
- Внинавай да не паднеш, Бела. - Това бе Уилям.

Препрочитам историята след половин година... Защо Уил е такъв задник? Лол. Трябва сериозно да редактирам някой ден.