WHAT DID YOU DO TO ME? - 1 книга

19 глава

- Какво правиш тук, Изабел? - Прошепна момичето, щом принцесата пресече прага на замъка.

- Помагам на братовчед си. - Отговори леко раздразнено, свали мантията си и я подаде на Кортес. Момичето я постави на дървената закачалка. - Нека позная, Уил е пред срив.

- Да...

- Беше така, когато майка му, лейди Александра... - От окото на благородничката се спусна сълза, но тя побърза да я избърше. - Бог да я прости, почина. Викаше, крещеше, чупеше всичко наоколо...

- Плака ли? - Попита Кортес.

- Не. Не пророни и сълза. И оттогава е такъв.

- Оу. - Успя да каже момичето. Това бе. Най - после тя разбра защо толкова много неща ги свързваха.

Загубата...

Принцесата попита Кортес къде е братовчед й и се качи горе. Тя остана сама в голямата приемна зала. Чувстваше се празна, объркана... Без Уилям, дворецът й се струваше твърде голям, отблъскващ... Без докосването му, студената му кожа, дрезгавият му, на моменти груб глас... Без всяка тяхна кавга, всеки спор, всяка думи, която разпалваше гнева им... Без тях като цяло.

Защото момичето тук не бе Кортес.

А момчето горе не бе Уилям.

Защото тя беше тук, а той - горе.

Защото бяха по - самотни от всякога.

Защото никой не успя да поправи счупеното. А сега всичко рухна.

Надеждите му. Желанията му. Блясъкът.

Усмивката й. Чувствата й. Блясъкът.

Светът им рухна и те - заедно с него.

Карлайл бе мъртъв.

Новият крал не искаше да управлява... Не можеше.

Нямаше и кой да му помогне.

Бе сам...

За пореден път.

Като нея...

Кортес стоеше на леглото в стаята си. Белият матрак скърцаше успокоително, а часовниковите стрелки се движеха, превръщайки всеки миг в час. Звукът кънтеше в ушите й и отекваше като ехо. Четирите стени сякаш се приближаваха все повече и повече. Всяко петно, всеки детайл й напомняше различна случка, различен далечен, незабравим, неизлечим спомен. Свещта догаряше, а кремавият восък бавно и мъчително се разтапяше. След секунда се разнесе ароматът на канела, а светлината огасна. Момичето се загуби в мрака, макар да бе едва следобед. Големите прозорци бяха покрити със скъпи, кашмирени пердетата, които спираха достъпа на каквито и да е слънчеви лъчи до стаята. Сенки... Погледът на момичето се бе спрял върху черното й палтото, висящо от дървената закачалка. Тя стана и спусна ръката си в джоба му. Подсмихна се щом до кожата й се допря твърдата хартия. Кортес извади намачканото, скъсано лисче. Беше част от писмото на Уилям. Бе го открила пред вратата. Явно принцът го бе накъсал на малки парченца в гнева си. Не можа да различи много от думите. В стаята и без това бе тъмно. Накрая просто го прибра и тръгна към втория етаж. В двореца бе необичайно тихо. По етажите не преминаваха стражи, нито забързани слуги. Нямаше посетители, нито приятели на мъртвото кралско семейство. Само тя и нейното съжаление, нейните страхове. Тихи стъпки и плахи озъртания. Замъкът бе зловещ, когато бе празен. Най - после момичето стигна до втория етаж. За втори път днес стоеше пред вратата, чудейки се дали да влезе. И за втори път тя решително натисна бронзовата брава, която блестеше на слънцето. Вътре забеляза Уилям с пура в ръка и Изабел, седяща до него. Бюрата бяха вдигнати, столовете - наредени. Суматохата от преди часове вече я нямаше. Принцът бе възвърнал обичайното си ледено спокойствие, а в очите му нямаше и следа от съжаление или гняв. Момичето се прокашля смутено, което привлече погледите им. Уилям повдигна вежди във въпрос.