WHAT DID YOU DO TO ME? - 1 книга

33 глава

Момичето уголеми очи от изненада, а сърцето й забърза ритъма си. Тя искаше да го отблъсне от себе си, но той все още държеше ръцете й. Кортес бе замръзнала, тялото й - ледено, поледът - празен, бузите - алени. Езикът му грубо опитваше да влезе в устата й, но тя стискаше устни. Това бе отвратително. Точно в момента момичето искаше да избяга или по - добре. Да изчезне от тук, от този проклет замък и всичката болка. Явно всеки, който пристъпеше прага му, започваше да я наранява. И не можеше да направи нищо. Цялата безпомощност в тази ситуация й се стори смешна. Ето че великата Кортес, чийто остър език рядко спестяваше истината, сега бе уплашена, а сърцето й - напълно разбито. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.
- М-моля те, спри. Нараняваш ме. - Прошепна, но не получи отговор. Момчето най - накрая се отдели от нея и я погледна пренебрежително.
- Спри да плачеш. Причиняваш ми главоболие.
- З-защо ме целуна?
Момчето присви очи срещу нея.
- Защото така поисках. - Мъжът се усмихна самодоволно. Гневът го бе напуснал, поне засега. Той докосна рамото й и го помилва.
- А знаеш какво ще стани вечерта след сватбата... Нали? - Прошепна зловещо в ухото й и избухна в смях. Момичето изпадна в тих ужас и се приближи към стената. По - далеч от него.
- Н-ние няма да-а бъдем наистина женени. Т-това беше сделката.
- Така ли? Не мисля, скъпа. Знам, че ще направиш всичко, само и само Уил да бъде добре. Всъщност, размислих. Преди това мислех само да те използвам, за да спечеля вярата на народа. Но сега... - Той я погледна с хищна усмивка. - Искам да те притежавам.
- Какво? - Ужаси се тя.
- Чу ме. Както казах и на принца, съвсем скоро ще бъдеш моя и никой не е в състояние да те спаси този път.
- Аз обичам Уилям! - Извика момичето и без да се усети го удари силно в лицето. Ето това бе старата решителна Кортес. Фредрик запримига на парцали преди да схване какво наистина се е случило. Вдиша дълбоко, лицето му се зачерви от гняв, но замълча и стана от леглото, гледайки я с омраза. Доближи се до вратата и обърна глава към нея. Почти изсъска:
- Ще изляза сега, за да не те нараня. Спомни си какво ти казах. Още една такава сцена и Уил ще го отнесе. Разбра ли ме?
Кортес бързо кимна, след което вратата се хлопна силно и се чу звук от заключване.
Тя ненавиждаше този звук.

Гледна точка на Уил*
Не бях усещал толкова силна болка в живота си. Никога досега не ми се бе налагало да спотаявам виковете си. Никога досега не съм страдал толкова силно физически.
Всичко започна сутринта. Събудих се малко преди изгрева. Не можех да заспя на подобно място. Светлината на луната минаваше точно през железните рамки на малкия прозорец на килията ми и блестеше в очите ми. Звукът от тропот на десетки миши крачета и тътенът от песента на щурците ме подлудяваше. Ръцете ми бяха в белези от веригите. Но най - непоносима бе тъпата болка в гърдите. Гласовете в главата ми крещяха и речта им кънтеше като ехо в мислите ми. А те бяха коя от коя по - мрачни. Чувствах се като в капан между тези четири стени. Изминаха цели три дни. Сега се чудя така ли се е чувствала Кортес всички онези пъти, в които е стояла заключена? Какво чудовище съм бил... Не съм я виждал отдавна. Откакто Фредрик я отведе. В онзи момент сърцето ми сякаш спря да бие и всичко изгуби смисъл. И в момента го ненавиждам, ненавиждам и нея. Защото тя бе толкова красива, крехка, безпомощна и, мамка му, защо ми трябваше да се влюбвам в нея? Ако не я обичах толкова силно, нямаше да се налага да я изпращам на края на света заради атаката и щях да успея да се подготвя по - добре. Ако не я обичах толкова, сега нямаше да съм тук. Ако не я обичах толкова, сърцето ми в момента нямаше да се разкъсва. Ако не я обичах толкова, дори нямаше да имам сърце. Но не я виня. Просто я мразя. Мразя я, защото я обичам. И също защото сега единственият въпрос, който си задавах през целото време бе ,,Тя добре ли е?" Знам, че бях лош човек, но нима заслужавах чак толкова жестоко наказание? Нима заслужавах да се влюбя и да ме отделят от любимата ми? Нима заслужавах Кортес? Тя бе дар и наказание, обич и омраза. Винаги е било така.
Мисля, че започвам да си губя ума. Не е особено трудно тук, зад решетките.
Днес един пазач влезе да ми остави храна. Ключовете от веригите ми бяха в него. Бях бесен и видях своя шанс да се измъкна. Ударих го с все сила в челюстта, щом се приближи. Мъжът явно бе доста здрав, защото едва се опюля и веднага си стъпи на краката. Не се отказах. Ударих го в коляното, при което той се преви от болка на мръсния под. Тогава по коридора се чуха стъпки и отекнаха, точно както гласовете в главата ми. Поставих ръцете върху ушите си. Не исках да ги чувам отново. Крачките се забързаха. Приближих ръката си до джоба на падналия мъж и тъкмо щях да взема ключовете, когато в стаята влезе Фредрик. Погледна подчинения си и изцъка с език.
- Слабак. - Дойде до мен и удари корема ми, преди да разбера какво се случва. Взе ключовете и ги пъхна в джоба си, след което излезе от килията и ме погледна злобно. Опитах да го последвам, но веригите не стигнаха.
- Още ли не схвана, Уил? - Засмя се мъжът. - Няма никакъв шанс да избягаш. Подценяваш ме и това не ми харесва. Ще те накажа за действията ти... Или по - добре. Ще накажа нея.
- Да не си я докоснал! - Изкрещях мигновено и стиснах юмруците си. -Нямаш никакви права над нея! - Мъжът се приближи до мен.
- Ето тук, скъпи приятелю, грешиш. Тя ще бъде моя.
Не издържах. Стиснах зъби и го ритнах. Мъжът подскочи назад и хвана коляното си. Вдиша дълбоко, изгледа ме на кръв и излезе бесен оттук. Скоро пазачът също стана и го последва без да ме поглежда. Не знаех колко съм загазил в онзи момент, но десет минути по - късно ме изведоха. Въпреки борбата ми, не успях да избягам. Спряха пред стаята със златния надпис и ме бутнаха вътре. Мирисът на кръв и мухъл все още се носеше из тежкия въздух, а стените бяха мръсни, студени и прашни, точно както преди няколко месеца. Щом пристъпих Прага й, спомените от убийството на онзи мъж изплуваха в ума ми. Двама от стражите прикачиха оковите към стената и оголиха кожата на гърба ми. Нещата не вървяха на добре. Тогава зад мен се появи Фредрик с камшик в ръка.
- 25 удара. Брой. - Усмивката се усещаше в самодоволния му глас. Мамка му. Затворих очи и усетих първия удар. Стиснах зъби, за да притъпя болката, но не помогна. Замълчах си. Не исках да му направя удоволствието да чуе виковете ми. Нямаше да броя. Той удряше с голяма сила. Какво ли е правил тези десет минути и защо е толкова бесен? Дали не е бил при Кортес?
- Уилям брой или ще нараня нея вместо теб! - Изкрещя той. Въздъхнах. Защо той трябваше да ме манипулира через единственото нещо, което обичам истински? Защо?
- Две. - Прошепнах, когато усетих болката за втори пъти. Бях победен.

Алоха! Този път малко по - дълга глава. Ако ви е харесала, гласувайте или коментирайте. Лека вечер/ ден!