WHAT DID YOU DO TO ME? - 1 книга

15 глава

/Редактирана/

Уил впи устните си жадно в нейните, а ръцете му за пореден път намериха пътя си към нейните. Тя стоеше там, едва дишайки. И вятърът  развяваше косите им като в приказките за принцове и принцеси. Каква горчива ирония. Момичето не знаеше какво става. Не виждаше нищо, не чуваше нищо, не чувстваше нищо, освен него. Него, него, него. И преди да се усети, му отвърна. Напуканите й, плътни устни докосваха неговите нежно, докато Уил задълбочаваше целувката. В действието му имаше ярост, страст и жива емоция, непонятна за човешкия речник.

- Не знам дали ще помня какво се случи току - що. Но ти благодаря за този момент. - Прошепна той, все още държейки я. Ловките му пръсти се вплетоха в косите й, нежно приглаждайки лешниковите й кичури назад.
- Не бива да правим това. - Отвърна тихо момичето, като стрелна изгарящия си поглед към него и се отдръпна, но Уил бързо я улови, увивайки ръката си около торса й. Този път щеше да задълбочи нещата. Бе твърде егоистичен, за да остави. Замълчаха. И двамата. Една секунда, две, три... И нищо. Никакъв звук.

Но какво ли очакваше? Все пак бе твърде лош... Твърде лош за нея.

- Може ли да се прибираме? - Прошепна тя. Уил я погледна. Очите му, както винаги, я пронизваха. Толкова ясни и сини, и в същия момент способни да ранят с безкрайната си острота.
- Да. - Повдигна рамене той и отпусна хватката си около ръката й. - Но не можеш да се престориш, че нищо не е станало, Кортес. - След тези последни думи тя забеляза ясно болката в изражението му, но реши да игнорира внезапния топъл порив да го придърпа в обятията си, нашепвайки, че всичко ще бъде наред. Те се върнаха в двореца. Тялото й се стопли.
- Може ли да спя в моята стая? - Помоли тя и се разтрепера.
- Прави каквото поискаш. - Отвърна принцът студено и я отведе до стаята й. Устните му се свиха в крива усмивка и Кортес не успя да прецени дали бе изпълнена със злоба или чиста тъга.
- Все още не мога да ти се доверя напълно. - При тези думи той въздъхна дълбоко и се отдръпна от вратата, като последното, което се чу, бе двойното изщракване на ключа и тя остана напълно сама за пореден път. И сълзите отново се спускаха нежно по лицето й. В този момент тя наистина го мразеше. Защото й причиняваше болка.
Устните му.
Очите му.
Всичко. Спомняше си целувката им. И студа. И болката. Той държаше ледените й ръцете и придържаше тялото й, за да не се превърне в прах. И щурците пригласяха. Устните й бяха напукани и ледени като сърцето му.
Объркани. Сами. Ядосани.
Не знаеше. Главата й щеше да се пръсне от болезнените мисли, атакуващи разума й.