WHAT DID YOU DO TO ME? - 1 книга

28 глава

1 глава

- Кортес. - Момичето усети силно ръчкане в ребрата. - Пст, Кортес! Събуди се! - Девойката се прозя и протегна ръцете си нагоре. 

- Добро утро, Уи... Изабел? Какво правиш тук? - Стресна се тя.

- Току - що се събудих. Не сме в двореца! В каляска сме!

- Какво? Как така? - Кортес веднага стана от дървената пейка и главата й удари платнения таван, затова отново седна. Увери се, че думите на принцесата са верни.

- Защо сме тук?

- Не знам. Не можем да слезем в движение, не можем да разберем кой е конярят... Единственият изход е да изчакаме да спрат за почивка.

- Добре. Да се надяваме, че ще е скоро.

И така двете се настаниха на местата си. Ръцете им потрепваха нервно, а погледите шаваха навсякъде. Скоро каляската спря. Изабел внимателно подаде крака си навън и направи лек скок. Кортес последва примера й и скоро и двете усещаха твърдата земя под краката си. Принцесата се приближи до мястото на каруцаря.

- Теодор? - Възкликна тя, което накара мъжа да се обърне стреснато.

- И-изабел? Кортес?  Защо сте слезли? - Момичето едва сдържаше сълзите, а в гърлото й се бе образувала буца. Затова Кортес леко я бутна настрани и застана пред студента с гневен поглед.

- Какво става? Къде е Уил? Къде ни водиш? Дължиш ни обяснение! - Изкрещя и се отдръпна, вдишвайки дълбоко.

- Аз... Не мога да ви кажа точно сега. - Младежът въздъхна и извади един намачкан лист от джоба си. Подаде й го. Момичето го огледа набързо, без да го отваря.

- Прочети го. - Отвърна просто. - Изабел, седни до мен. Мисля, че е по - добре да я оставим сама. - Принцесата просто кимна и се качи. Надяваше се да разбере какво се случва. - Тръгваме. - Кортес се върна отзад объркана. Пръстите й трепереха, докато разгъваше хартията. Първото, което прикова погледа й, бе едно име. Неговото име.

При Уилям*

- Господин Кордиър, събудете се! Коронацията започва след два часа! - Обяви слугата с меден глас. Мъжът присви очи срещу светлината и го отпрати. Стана и тромаво навлече дрехите, с които трябваше да го короноват. 

Гледна точка на Уилям*

Всичко изглежда нормално. Всичко се чувства нормално. Слугата не направи разлика, не видя празното ми легло. Гласът му, пречупен и меланхоличен, връзващ се с патетичния поглед в очите му, просто обяви това, за което бе дошъл. Но това му бе работата. Всичко си е по - старому. Всички вършат задълженията си. Аз съм си същият. Те - също. Никой не забелязва нищо различно. Никой не забелязва пустотата. Никой не чува тишината. Никой не усеща, че тук е както беше преди три месеца. Никой не усеща, че нея вече я няма. Нима на никого не му пука? Освен на мен. На мен винаги ще ми пука, никога няма да я забравя. Мога да се правя, че всичко е наред. Мога да лъжа. Но винаги ще помня. Тя е в сърцето ми и не дава знаци да го напусне скоро. Спомените болезнено изникват в ума ми, разкъсват душата ми или поне онази част, която не й принадлежи. Всяка клетка в тялото ми се бунтуваше срещу буцата в гърлото ми и стиснатите юмруци.