WHAT DID YOU DO TO ME? - 1 книга

9 глава

  Уилям ги погледна невярващо, лицето му пребледня, а очите му се разтвориха широко.
- Това е някаква шега, нали? - Каза и стисна устни, прехапвайки езика си. Баща му поклати глава отрицателно... В очите му се прочете вина, но бързо го смени с властен поглед.
- Не, Уилям. - Отвърна сурово кралят и чертите му придобиха строг вид. - Това решение е взето отдавна и ти нямаш дума тук. - След това леко се смекчи. - Съжалявам, сине. Искам да съм сигурен, че ще продължиш рода ни... Пък и някой трябва да се грижи за Изабел. - Кралят сложи ръка на рамото му. - Тя е добро момиче, Уил, красива, умна... Пък и е с твоето потекло.
- Тя ми е братовечедка, тате! - Извика бесен принцът, все още не осъзнавайки какво се случва. - Винаги съм я приемал като сестра!
- Е, сега ще я приемеш като съпруга! - Изкрещя на свой ред възрастният мъж.
- Ти не разбираш. - Просъска мъжът. - Не искам да се женя. С цялото си уважение, мисля, че трябва да преосмислете това абсурдно решение! Поне не помислихте ли да ме попитате? Да попитате Изабел? Тя знае ли?
- Не... Трябваше да ви кажем на вечерята. - Уил го погледна с горчивина. В този момент главата се отвор с трясък и в залата влезе лейди Елизабет и няколко слуги, които я следяха. И двамата впериха поглед във величествената й фигура. Косата й бе стегната в кок, а зелените й очи блестяха заплашително. Устните й бяха разтегнати в слаба усмивка, а яркото й червило се сливаше перфектно с тъмния нюанс на кожата й. Карлайл целуна ръката й, което я накара да се изчерви.
- Здравейте, милейди! - Усмихна се широко кралят.
- Здравейте, братко. - Тя се приближи към намръщения принц. - Здравей, Уил. Не сме се виждали, откакто бе на десет... Сигурно знаеш защо съм тук.
- Да. - Отвърна младежът и излезе безцеремонно, пренебрегвайки ги. Последно гневният му вик отекна из залата и се разнесе като ехо през новодошлата гостенка и кралят, жегнат от смътни догатки.

* Уилям
Токовете на обувките му безмилостно се забиваха в пръстта при всяка негова стъпка. Той стискаше юмруци, а кокалчетата му се белееха. Бе стиснал зъби, а вятърът вееше косата му. Това не можеше да се случва. Не знаеше какво да направи, как да се противопостави... Без да осъзнае, бе тръгнал към градината. След 8 години най - накрая бе тук... В градината на майка му. Внимателно минаваше покрай розите, за да не ги стъпче. Това бяха любимите й цветя... При спомена за нея го прободе силна болка в сърцето, но той я игнорира и продължи по тясната, отъпкана пътека, когато нечие рамо се сблъска с неговото и той се обърна. Усмихна се мрачно на цялата ирония.
- Ти? - Принцът погледна Кортес и захапа устната си, за да не се разсмее.
- Да, аз. Ти кой очакваше? - Отвърна младежът, а на лицето й се изписа очуда. Момичето бе вързало косата си на опашка, лицето й все още бе бледо, а очите й изглеждаха подпухнали. Бузите й се бяха оцветили в румен цвят. В ръцете си държеше корито, пълно с мръсни дреха. Униформата й се състоеше от сива, дълга рокля и бяла престилка с дълги ръкави.
- Какво правиш тук? - В друг случай тонът й би го ядосал, но по незнайна причина този път го развесели и го накара да се усмихне.
- В свои владения съм. И наистина искам да разбера кога ще се научиш да ми говориш с присъщото уважение за принц... - Момчето се подсмихна. Всички мисли за годежа бяха забравени, поне за сега.
- И каква е честта да наминете в градината, сър? - Поклони се подигравателно Кортес, предусещайки, че момчето е в добро настроение и не би се ядосал.
- Не се ласкай. - Мрачно подхвърли той. - Просто се опитвам да избягам от проблемите си.
- Какво се е случило, принце? - Отново се подигра момичето и седна на камъка до него.
- Наистина ли те интересува? - В очите му заиграха пламъчета.
- Не. Просто не искам да работя повече.
- Едва следобед е... Ти си най - лошата прислужница, която съм имал.
- Съжалявам, че не съм достатъчно добра за вас, Уилям. - Процеди през зъби Кортес, но не бе наистина ядосана. Осъзнаваше, че това бе първият и вероятно последен техен нормален разговор - без викове или заплахи. Сякаш той бе свалил гарда. Явно наистина се опитваше да забрави проблемите.
- Искат да ме сгодят за Изабел. - Обясни мъжът с каменно изражение, зад което се криеше гняв. След това се усмихна подло и върна погледа си на нея. - Бела е момичето, което ти е помогнало да избягаш.
- Знам коя е. - Прошепна Кортес и се опита да отклони темата от себе си. - Защо не искаш да се сгодиш за нея? Изглежда мил човек, явно е благородничка... Перфекната за теб.
- Ето това е проблемът. - Уилям облегна тила си на студения камък. - Мразя да ме слагат в някаква рамка. Мразя да ми казват какво да правя, да ме коктролитат и да не зачитат мнението ми!
- Тогава ти защо се държиш така с хората? - Попита момичето смутено.
- Това е единственият начин, който знам. Може би така съм свикнал. - Мъжът вдигна рамене. - Ти наистина трябва да продължиш работата си. Какво ще си помислят, ако ни видят?
- Изобщо не ме интересува. - Разпали се Кортес и продължи с въпросите си: - Кой те задължава да приемеш?
- Баща ми и Елизабет. - Произнесе с раздразнение. Разговорът му бе приятен, но гордостта му не му позволи да го покаже. - Бела предаде доверието ми заради теб. - Каза глухо, но го чу.
- Тя сама избра да ми помогне. Пък и ти прекали с присъдата.
- Ти ме обиди и ме удари. Уронваш авторитета ми. Нарече ме глупак.
- А не съм ли права? - Изрепчи се, а сините му очи потъмняха.
- Наистина не знаеш кога да спреш. Това, че в момента съм мил с теб, не означава, че не мога да те върна в килията, Кортес. Не злоупотребявай с добротата ми. - Дотук бе със ,,сладките" им приказки. Челюстта й се затегна, но побърза да кимна. Бе разбрала на какво е способен... Ако в един момент спокойно си говори с теб, то в другия би могъл да те убие. Момичето сведе глава и погледна настрани.
- И ще направиш ли нещо? - Попита тихо. - Ще се бориш ли?
- Единственият начин да го направя е ако си избера друга и я представя на баща ми. Но това би било много трудно, щом вече е избрал Изабел. Пък и брагородничките не се разхождат из замъка... Затова не знам какво ще правя... Но със сигурност няма да се примиря с решението им, бъди сигурна. - В този момент той я огледа. От нежните й стъпала, обвити в черен плат до кафевите й очи, които го подлудяваха. В ума му изникна идея.
- Ти ще се представиш за моя годеница... - Той се подсмихна. - И това е заповед!

Здравейте! Ето я новата глава. Надавам се, че съм изкупила греха си ^_^ ... Ако ви е харесала - коментирайте или гласувайте... Лек ден/нощ! <3