WHAT DID YOU DO TO ME? - 1 книга

25 глава

  Завъртане на ключ.
И пак.
И пак.
Закачване на газовата лампа върху студената, каменна стена.
Едно лице в тъмнината.
Две затворени очи.
Посинели ръце.
Превързана рана.
Тежък, влажен въздух.
Мирис на мухъл.
Глухо дрънчене на вериги.
Мека светлина строи от малкото, високо прозорче с формата на квадрат.
Паяжини по ъглите.
Вятър и студ.
Един цвят... Сиво.
Това съвсем точно описваше тъмницата, къде два пъти бе затваряна Кортес. Сега в тъмнината стоеше непознатият мъж, който се бе опитал да я отвлече. Дълбоката му рана бе овързана с бинт, но най - вероятно изпитваше силна, неописуема болка. Сякаш костите му се чупят, а кожата - разскъсва бавно и мъчително. Уилям бе поставил сабята си на стената, което доста плашеше момичето. В погледа му се виждаха танцуващи пламъци и силна омраза към ранения на земята. Той спеше. Кортес стисна ръката на принца в опит да го успокои. Уил приклекна до мъжа и размърда раменете му. Конникът веднага се събуди и застана на четири крака, опитвайки се да се изправи, но срещна само ледените очи на престолонаследника и един премерен удар в корема го накара отново да отскочи на пода. Кортес се стресна и отстъпи назад.
- По - добре не гледай. - Прошепна младежът. - Тук ще стане касапница. - Тя бързо кимна и излезе от стаята, свличайки се пред вратата й...
При Уилям*
Принцът се усмихна жестоко и се приближи до тялото на мъжа, проснато на пода.
- Не си първия, който стои тук, няма да бъдеш и последния. - Изсъска Уил. - Така че нека не задълбаваме... Кажи ми кой те изпраща!
- Мъжът просто поклати глава и усети силно пробождане точно върху раната си и изкрещя. Отново всичко се повтаряше... И знаете ли какво беше най - лошото? На принца му харесваше. Да чува виковете им... Да Пронизва кожата им... Да чува болезнените стонове. Да вижда кръвта по ръцете си... Да усеща страха им, витаещ във въдуха... Да спира дъха им... Отдавна не изпитваше вина... Как Кортес все още не бе забелязала?
Мъжът докосна раната и нададе болезнен вик отново.
- Защо се опита да отвлечеш Ко... Кармен?
Непознатият се засмя пронизително.
- Искаше да кажеш Кортес? - Уилям го погледна смаяно.
- Точно така, Кордиър. - Отвърна раненият със злоба в очите. - Знам всичко за лъжата ви. Знам коя е тя. Какво... Да не би да те уплаших, Уили? - Отново се засмя младият мъж и облегна гръб на камъка, опитвайки се да игнорира умопомрачителната болка.
- Откъде знаеш? И как се казваш?
- Аз съм Джон... Но за какво ти е името ми щом и без това ще ме убиеш? - Уилям го изгледа на кръв и продължи с въпросите си.
- Познаваш ли мъж на име Едгард? - Сърцето на Джон пропусна удар. Принцът забеляза това и се подсмихна.
- Близък ли ти беше? - Подхвърли с фалшиво съчувствие. - Аз го убих. - Змънкият смях на престолонаследника отекна из малката стая. В очите на непознатия се образуваха сълзи, но той бързо ги преглътна.
- Да, Уилям. Човекът, който уби баща ти ме изпрати тук за да отвлека любимата ти Кортес... Убий ме. Пълно е с негови хора, Уилям. Внимавай с кого се събираш и си пази гърба. Кръв за кръв. Око за око. Брат за брат. Скоро той ще дойде за теб, Уилям... Съвсем скоро... - Принцът го гледаше объркано, а устните на мъжа се бяха разтеглили в ехидна, самодоволна усмивка. Младежът се разтрепери и побърза да стане, излизайки от стаята. На вратата се сблъска с Кортес.
- Какво стана? - Попита плахо момичето.
- Той знае всичко. Наблюдавали са ни... Сред нас има къртица. - Момичето се удиви и леко преплете пръстите им. Очите му трескаво търсеха нейните и скоро погледите им се срещнаха. Мускулите на Уилям се стегнаха... Беше напрегнат.
- Ще стана крал след 38 дни, а утре е погребението на баща ми... И някой се опитва да ме убие. - Със свободната си ръка мъжът разроши косата си. Кортес просто го притегли към себе си и го целуна нежно и бързо. След това се отдръпна бавно и го погледна с любопитство. Принцът се усмихна. - Знаеш, че това не може да продължи така, нали?
- Да... - Прошепна тя и се облегна на рамото му.
- Защо аз? - Попита той настоятелно, скръстил ръце.
- Не знам... Може би аз просто обичам да поправям счупеното. - Тя го дари с лека усмивка. Мъжът въздъхна. Дали това беше правилно? Трябваше да я освободи, трябваше да я остави да бъде щастлива. Но за жалост бе егоист и вече бе твърде привързан към нея. И макар да не го бе казал на глас, но нямаше да я пусне...
- Аз трябва да отида в града. - Произнесе младежът накъсано.
- Защо?
- Ще проверя как вървят привотовленията за погребението и ще заповядам да разпелят обяви за озаконяването на управлението ми с укази утре.
- Ще дойда с теб. - Принцът се подсмихна ледено.
- Щом искаш. - Кортес хвана ръката му и преплете пръстите им. Двамата излязоха от двореца и скоро вече бяха пред конюшните. Уил изведе Буря и я оседла.
- А за мен? - Попита момичето.
- Ще бъдем на един кон. - Отвърна със стегната челюст. - Не искам нищо лошо да те сполети, Кортес. Но след случилото се вчера, се опасявам да те оставям сама. Врагът явно е разбрал колко си важна за мен и може да се опитат да те отвлекат. - Тя просто кимна. Престолонаследнилът й помогна да се качи. Девойката сложи ръце на кръста му и почуства дежа вю с онзи ден, когато му удари шамар на площада и принцът заповяда да я приберат в затвора. Леко се засмя при спомена и отпусна глава към тила му.
- Защо се смееш?
- Просто си спомям деня, когато с Изабел дойдохте на щанда ми. И ето ме два месеца по - късно.
- Ти ме удари. - Отвърна принцът през смях.
Нима най - накрая можеха да бъдат щастливи? Без спорове? Без викове? Без тайни? Без убийства?
- Стигнахме. - Промърмори младежът и й помогна да слезе. Нежно хвана ръката й и я поведе по каменните павета. След няколко метра спряха пред изцяло черна, бетонна сграда, чиито прозорци бяха счупени. Кожата й настръхна.
- Това е морга, Кортес. Ако искаш ме изчакай отвън. - Момичето просто поклати глава и заяви с твърд глас:
- Ще вляза с теб. - И прошепна. - Ще остана до теб, Уил. - Мъжът кимна, въздъхна тежко, направи крачка и двамата се оказаха в малка, тъмна стая с черно бюро. На него седеше възрастен мъж с очила и гъста, бяла брада. Той чу стъпките им и повдигна глава.
- Здравейте, принц Уилям, госпожице. - Каза със свалена шапка.
- Добър ден, Джаред. Искам да видя баща си... Така де, поне което е останало от него. - Продума мрачно момчето. Мъжът веднага стана и му показа дървената врата. Вътре имаше само едно тяло, покрито с бял чаршав. Уилям се приближи внимателно и махна плата. Баща му бе гремиран и облечен в скъп, черен костюм. Разрезът на ръката му, гласящ ,,Едгард", бе старателно прикрит с множество телесна пудра. От окото на принца се откъсна сълзи и стисна юмруци, тресейки се от злоба. Мъжът бе излязъл от стаята. Уилям стисна зъби, сподавайки гневния си вик. Тогава Кортес обхвана раменете му и го обърна към себе си.
- Уил, забрави болката. Забрави злобата. Забрави отмъщението... Готов ли си да обичаш отново?