WHAT DID YOU DO TO ME? - 1 книга

23 глава

- Довиждане! - Прошепна тихо Изабел срещу твърдия поглед на принца и прегърна Кортес. Теодор я целуна нежно и изтри сълзата, която се спускаше по бузата й. При това негово действия Уилям просто поклати глава и въздъхна раздразнено, приглаждайки разпиляната си от вятъра коса назад. Кестенявото момиче се вгледа в строгите му черти. Тогава той хвана ръката й, стискайки я леко. Изабел възседла черния кон с помощта на младежа и го погледна с навлажнени очи. Те докоснаха ръцете си. Тогава конярят се изкашля тихо, съобщавайки че вече трябва да тръгват. Момичето кимна, пусна ръката му и постави своите на хълбока на възрастния мъж.
- Довиждане... - Повтори принцесата. В същия този миг юздите се дръпнаха, вдигна се прах и скоро фигурите им изчезнаха към хоризонта. Кортес направи крачка назад и погледна младежите отстрани. Макар Теодор да бе по - голям от Уилям, принцът бе по - висок и се извисяваше с няколко сантиментра, което го караше да изглежда заплашителен. Погледът му бе мътен, както преди да се разкрещи.
- Най - вероятно съм уволнен? - Попита тихо докторът, а Уилям се подсмихна.
- Ти как мислиш?
Студентът въздъхна, потърка зачервените си очи и тръгна надолу по хълма, изгубил смисъла да съществува.
Принцът хвана ръката на Кортес и за пореден път я задърпа към двореца. Тя просто въздъхна.
- Уилям?
- Какво? - Изръмжа момчето.
- Защо просто не ме пуснеш? - Попита тихо тя. Кожата му бе ледена, а дъхът му - горещ, и се изпаряваше във въздуха.
- Защото ти се водиш моя годеница, Кортес.
- Не искам да стоя тук повече! - Извика тя. Това бе нейният шанс. Уилям бе достатъчно уязвим, заради всичко случило се и може би най - после щеше да си върне стария живот.
- Много пъти сме водили този разговор. - Отбеляза мъжът през зъби.
- Да, но този път съм напълно сериозна, Уил! Не мога да прекарам и ден повече тук!
Лицето му се зачерви и стисна юмруци, приковавайки погледа си, пропит от гняв и злоба в нея.
- Искаш да си вървиш? Искаш да напуснеш двореца? Добре. Тръгвай! Махай се оттук и прави каквото искаш! Но аз не отговарям за последиците, Кортес!
Момичето се изчерви и сведе поглед смутено...
Той й бе позволил да си тръгне...
Тя най - после можеше да бъде свободна...
Най-после можеше да види градчето.
Най-после щеле да се върне в пекарната.
Въпросът бе...Дали тя наистина го искаше.
- Хайде, тръгвай! - Изкрещя Уилям. Кортес затвори очи, вдиша и се завъртя на петите си към двора. Тя направи няколко крачки и извърна глава назад, за да го погледне. Момичето се вгледа в дълбоките му, ледени очи и промълви:
- Довиждане, Уилям...
Никакъв отговор. Мъжът стоеше като статуя и я гледаше все така твърдо и изпитателно.
За пръв път свободата бе толкова близо до нея, а тя се колебаеше.
В следващия миг се затича далеч от своя затвор - замъка, преди да си е променила решението.