Sunshine

20

След закуска и двучасов документален филм Ърнест и Марая отидоха на работа, а Уили и Нанси се оттеглиха в стаята си с извинението, че не са си доспали и една следобедна дрямка няма да им се отрази зле. Дилън и Елиейн се спогледаха, еднакво гузни за миналата нощ, и без думи се съгласиха да изгледат маратона от скучни филми на програмата. Само след половин час не ги свърташе на едно място и диванът им се виждаше като течаща лава, по която се носят към океана, падайки мъчително бавно.

-    Искаш ли да играем на нещо? - той реши да каже нещо, съзнавайки, че не може да я избягва до края на престоя им тук.

-     Не мисля, че нашите имат карти, но ще погледна в шкафа за настолни игри, ако затова говориш.

За момент Елиейн си беше помислила, че й говори за различен вид игри. Страните й пламнаха, когато го видя да се почесва по тила. Споменът за миналата нощ нахлу в съзнанията им и макар да не се бяха докосвали, тръпки преминаха по кожата й, сякаш припомняйки й чувството от допира му.

-      Монополи? - попита той, щом я видя да носи кутията в ръцете си.

-      Само това имаше. Мисля, че е от ранните ми тийнейджърски години, но ще свърши работа.

Мисълта за тийнейджърката Елиейн го накара да разтърси глава. Беше сигурен, че полудява.

-       Каква беше тогава? - думите се изплъзнаха от устата му, преди да ги е осмислил.

-        Не много по-различна - тя сви рамене. - Нашите смятаха, че съм твърде своенравна за момиче, че имам дух, който никой не може да пречупи, усещаха бомбата, която по-късно се взриви, но не можеха да направят нищо. До последно очакваха да уча право, никога не им бях давала повод за съмнение, бях добра актриса, трябваше да ми дадат Оскар, но може би от Холивуд са сбъркали адреса. - засмя се, но усмивката й беше горчива - Още се чудя как успяваха да ме понесат тогава. Излизах от вкъщи в два сутринта и се връщах в десет на другата вечер, без да ги осведомя къде съм. Постоянно им вдигах скандали по улиците за нещо и винаги се инатях. Сега съжалявам, че съм ги тормозила толкова, но няма как да върна времето назад. Поне са били мъдри, като са решили да нямат второ дете, не мисля, че щеше да им е по силите.

Двамата наредиха пионките върху парчето картон и си избраха с кой от трите зара да играят.

-       Не мисля, че бях особен бунтар тогава - Дилън призна, сдържайки желанието си да се пресегне през масата и да хване ръката й. - Излизах на купони понякога, но предпочитах да играя футбол. Когато имаше момичета, обикновено беше за една нощ, за която нито съжалявах, нито обратното. После имаше жени в живота ми, но...

-      Но просто не се получаваше? - тя предположи, не знаейки дали наистина говори за него или за себе си.

-      Никога.

-     Някаква специфична причина?

-     Едната ми изневери - той сви рамене, - каза, че всичко е било наред, просто искала разнообразие. Предполагам, че просто не е била от обвързващия се тип. След нея имаше само още една. Беше преди година и не беше кой знае какво. Оказа се, че е била омъжена. Не бяхме спали, само се бяхме целунали веднъж. Беше забавно, преди да науча. После колкото и да искахме да бъдем приятели, не можахме.

-       Познато ми е това с изневярата.

-      Кой идиот би ти изневерил? - Дилън ококори очи, несигурен накъде бие.

Всичко, за което мислеше, беше колко е невероятна. И колко можеше да е глупав един мъж, за да я замени с друга. Ако някога той имаше щастието да я има, не мислеше, че някога би искал да я пусне.

-         Последният ми странен избор. С времето става по-зле.

Тя купи поредния хотел, докато Дилън попадна в затвора за втори път.

-         Не ми върви в това.

-        Имаше и Туистър - внимателно подметна Елиейн, - но няма кой да ни върти онази странна стрелка.

-       Ще ида да го взема - той въздъхна, - на това нещо ти ще изкупиш всичките имоти, а аз ще стана най-добре охраняваният престъпник.

След няколко минути двамата бяха бъркотия от преплетени крайници на земята, опитващи се да стъпят на падналия им се цвят, без да паднат. Кракът му беше между нейните два, докато беше направила мост. Ръцете му бяха от двете страни на главата й и той едва се сдържаше да не отпусне тежестта си върху нея. Ароматът й кръжеше навсякъде около него, сякаш го примамваше, крещеше му да се откаже от проклетата игра, каквато и да беше, и да я докосне. Може би наистина играеха игра, много по-опасна от Монополи и Туистър. Може би щеше да ги заведе много по-далеч от хотел в Санта Моника.

-          И на тази ще загубиш - тя сви рамене, макар кръстът и гърбът вече да я боляха.

-         Може да се обзаложим.

-         На какво?

-         Ако ти спечелиш, ще направя каквото поискаш. Ако загубиш, ще ми позволиш да те целуна.