Sunshine

22

Елиейн изхвърча през верандата, препъвайки се по стълбите, и едва не се блъсна в оградата. Когато госпожа Флечърт я видя да тича боса по шосето, имайки вид на просяк, поклати глава. Елиейн се запита как не се беше появила досега в дома им да им направи забележка за шума и да им даде пай с отрова за мишки. По едно време дори си беше мислила, че е умряла, но старицата вероятно просто си беше изчерпала номерата. Не малко пъти ѝ беше изсипвала габърчета под прозореца, за да може да си набоде краката, когато се измъква през нощта, и да събуди родителите си. И не малко пъти Елиейн ѝ беше боядисвала котките с боя. В цяла Америка никой не се мразеше така, както се мразеха те двете.

Когато стигна шестнадесета улица, Елиейн можеше да се закълне, че ходилата ѝ кървят. Камъчетата, които се бях забили в петите ѝ, се усещаха като парчета стъкло. Затова се строполи на най-близката пейка, която намери, доволна, че пакетът цигари и телефонът ѝ още са в джоба на анцуга ѝ. Да пробяга две улици не беше умна идея, когато обувките ѝ лежаха някъде в шкафа в антрето.

Реши да се обади на Кели, докато запалваше първата си цигара. Макар да пушеше, имаше здрави дробове и все още тичаше бързо, предвид колко малки бяха краката ѝ.

-  Елиейн - Кели изписка, - какво става?

-  Влюбвам се. Кели, по дяволите, влюбвам се и не мога да спра.

-  Чакай, чакай, какво имаш в предвид?

- Дилън, разказвах ти за него. Избягвах го, правих всичко, което ми каза. Освен последните дни... Самозадоволявах се пред него.

- ТИ КАКВО?

-  И му показах картините си. И го целунах. Аз... Момичето, което е обичал преди години, е умряло. И не го съжалявам, защото е задник, но, мамка му, Кели, той не е толкова лош.

-   Тогава какъв е проблемът? - русокосата звучеше много объркана от другата страна.

-   Че нямам за какво да се хвана. Няма защо да го мразя, няма защо да го избягвам. Той е добър, Кели, много добър. Под цялото това прикритие на идиот е толкова... Ужасена съм, че сега, когато не мисля, че е от италианската мафия и когато не го смятам за избягал от затвора, ще се влюбя. Не искам да го обичам, не искам това. Прецакана съм, дявол да го вземе.

-  Добре, просто си поеми дъх, дишай дълбоко. Любовта не е толкова голям кошмар, за колкото я мислиш.

-   Така ли? - Елиейн звучеше обидена - Защото не съм теб, Кели. Нямам перфектното гадже и не съм попадала все на свестни през целия си живот. Последният мъж, на когото се доверих достатъчно, че да му оставя ключовете за апартамента си, ми изневеряваше на собственото ми легло. Така че не ми казвай, че съм страхливка. Ти просто не познаваш тази страна на твоята слънчева любов. Всички, до които съм се докоснала, са ме отблъсквали, Кели. Или аз, защото съм ги смятала за задръстеняци, или те, защото бяха кофти мъже.

Двете помълчаха за момент, а после заплакаха. И макар Елиейн да беше на средата на улицата, където децата играеха на волейбол, заплака с глас. Не се срамуваше, не изпитваше нуждата да се вземе в ръце. Искаше просто да стои и да плаче, докато сълзите ѝ не отмият чувствата ѝ към Дилън. Дилън, който не беше толкова голям задник и който беше оставила на дивана в хола, объркан и проклинащ се, че се е отдръпнал първи. Дилън, който не пушеше трева и вероятно беше правил много по-малко незаконни неща в живота си, отколкото тя.

-    Съжалявам - Кели промърмори.

-    Ще затварям - Елиейн подсмъркна, решена, че се е унижила достатъчно за днес. - Чао.

Децата от отсрещната страна на улицата я гледаха съжалително, почти готови да изтичат при нея и да я попитат дали има нужда от нещо. Единственото, което ги спираше, беше детската им стеснителност.

Цигарата между устните ѝ загасня, когато стигна филтъра, и тя остана сама под облачното небе, което даваше признаци, че скоро щеше да завали. Не знаеше какво да прави, но когато стана на краката си, се чувстваше като бездомно куче. Телефонът ѝ звънеше в джоба, но тя отказа да погледне кой може да е. Вероятно майка ѝ и баща ѝ се бяха притеснили, но това беше нещо, с което всички бяха свикнали. Бяха я издирвали с полиция през тийнейджърските ѝ години, бяха обикаляли улиците с домашното куче, което имаха преди, за да видят дали ще може да подуши миризмата ѝ...

Сега не беше по-различно, когато тя осъзна, че не може да се върне в онази къща, не и когато беше изпълнена с аромата му. Когато намери няколко долара, с които успя да плати на таксито, осъзна, че нещата не се бяха променили. Тя все още бягаше, а те все още се тревожеха. И когато стигна до апартамента на Дейв, едва не се строполи пред вратата му, докато почукваше. Беше толкова, толкова изморена.