Sunshine

24

Елиейн се върна в къщата на родителите си по обяд. Когато я видяха да влиза през входната врата, я грабнаха и я притиснаха в прегръдките си. Марая не знаеше дали да я целува по страните или да й крещи. Толкова се беше изплашила миналата нощ, че не можа да мигне през цялото време. Не се беше случвало да изчезва така от гимназията и с Ърнест си припомниха ужасното чувство. Беше като да преминаваш през паническа атака, но да си безсилен. Не можеха да направят нищо, а това, че не знаеха дали някога ще се върне, ги убиваше.

- Къде беше, по дяволите, момиче? - Нанси я попита първа, събирайки смелостта преди всички останали - Майка ти и баща ти се поболяха от притеснение вчера. Дилън излезе да те търси из улиците посред нощ.

- Бях у Дейв - тя промърмори, поглеждайки мъжът, облегнал се на стената, само с периферното си зрение. - Улисахме се да говорим и докато се усетя, беше станало твърде късно. Преспах у тях.

Дилън преглътна тежко, докато унищожителните мисли го връхлита. Беше преспала у някакъв си Дейв? Кой беше този? И защо го беше целунала вчера, ако после беше отишла при друг? Било ли е само преспиване или повече?

- Не можа ли да се обадиш поне? - Марая се отдръпна от нея и седна на дивана до съпруга си.

- Батерията на телефона ми падна.

Елиейн побърза да избяга в стаята си веднага, щом на всички им омръзна да изказват възмущението си от нея. Трябваше да помисли, трябваше да се хвана за всичко, което имаше, и да се успокои. Беше объркана и изморена, макар дългата и успокоителна прегръдка на Дейв на тръгване да й беше помогнала малко. Беше и ядосана - на себе си, защото наистина можеше поне да им се обади, на Дилън, защото бе излязъл да я търси... Защо му беше да го прави? Или може би го бяха накарали? А може би, само може би, го беше направил от собственото си притеснение?

Когато влезе в стаята й, и двамата не казаха нищо. Погледнаха се, но бяха твърде големи страхливци, за да си позволят да се докоснат. Стояха в двата противоположни ъгъла на стаята и тайно търсеха опора зад гърба си. Чувстваха се като в клетка, чиито стени бавно, но сигурно ги притискаха. Щяха да ги смажат, ако не се измъкнеха скоро.

- Търсих те - Дилън прошепна, - търсих те под дърво и камък. Бях полудял. Престорих се, че е защото всички други бяха уплашени, но по дяволите. Мислиш ли, че знаех къде се намирам? За една нощ обиколих цял Тексас, макар че се изгубих през първите пет минути, през които краката ми бяха извън очертанията на къщата. Не знаех къде съм и все пак обикалях улиците, сякаш наистина можех да те намеря. Въобразявах си, само за да имам някаква надежда. През цялото време си представях какво може да ти се случи...

- Защото си глупак - Елиейн сви рамене. - Никой не би го направил, ако имаше поне малко мозък в главата си. А и доколкото знам, имам годините да бъда сама през нощта, мога да се грижа за себе си. Не се дръж с мен като дете.

- Полудях! - изкрещя й и направи крачка към нея - Бях като слепец в този огромен град и си нямах представа до къде можеш да стигнеш без кола и обувки, но бях готов да обиколя света, за да те намеря. Разбираш ли? Разбираш ли какво ми причини? Къде беше?

Макар той вече да беше по средата на стаята, тя не мръдна назад и с крачка. Удържа инстинкта си да избяга през прозореца или да разруши стената зад себе си, само за да не се налага да чувства настойчивия си поглед върху себе си. Беше твърде горда, за да си позволи това. Не я плашеше, дори да й крещеше, тонът му се оставаше мек, умолителен.

- Никой не те е карал да го правиш.

Това го изкара от кожата му и той се озова за секунди до нея. Притисна тялото й в стената със своето и облегна чело на нейното. Тази жена го подпалваше, гледаше го как изгаря в пламъците, а после му дава вода за толкова дълго, колкото е нужно на раните му да заздравеят. Повтаряше това отново и отново и всеки път го караше да се връща за още. Връзваше го все по-здраво към дървото, докато палеше плътта му и се наслаждаваше на виковете му. Не му пукаше, че го прекарва през ада, защото накрая получаваше късче от рая поне за малко.

- Какво е толкова специално в теб, Елиейн? С какво ме правиш такъв?

Тя се засмя, но все пак му позволи да увие ръцете си около тялото й. Даде му секунда да й се порадва, после го отблъсна с всички сили, които можа да намери в тялото си. Опря длани на гърдите му и го отдалечи от себе си.

- Върви си.