Sunshine

25

През следващата седмица Елиейн отбягваше Дилън с цялото си същество. Когато чуеше гласа му от долния етаж, си слагаше слушалки и слушаше най-разсейващите песни, които успяваше да намери в телефона си. Когато го видеше, го подминаваше. Когато усетеше аромата му в стаята, бягаше в двора.

Когато дойде време да си тръгват, родителите им направиха всичко възможно, за да са сигурни, че ще пътуват в един самолет. Нанси и Уили вече бяха намерили къща близо до тази на Марая и Ърнест и след седмица може би щяха да се нанесат.

Опаковането на багажа беше лесно, колкото разопаковането. Всичко беше лесно - отбягването, пропуснатите закуски, дори появяването на госпожа Флечърт в сряда сутринта и отказването на молбите на Дейв да я изпрати. Всичко, освен когато Дилън я спря на стълбището. Хвана китката ѝ, което беше достатъчно, за да я накара да се обърне към него, но въпреки това я задържа на прилично разстояние от себе си.

-    Можеш ли някога да обичаш мъж като мен?

Говореше бавно и тихо, уплашен да изрече, това, което искаше. Не му пукаше вече, че може да го отблъсне, че може да боли повече и от смъртта на Клаудия. Нуждаеше се от Елиейн и само това имаше значение.

Тя го подмина с пренебрежение, макар сърцето ѝ да прескочи удар. Когато се опита да слезе на по-долното стъпало обаче, си спомни, че я държеше. Опита се да се измъкне от хватката му, но не успя.

-    Пусни ме.

-     Кажи ми - настоя той, - нищо друго не искам.

-     Казах да ме пуснеш.

Нещо в него му нашепна, че ако го направи, тя отново ще избяга, но пръстите му все пак пуснаха ръката ѝ.

-     Елиейн - прошепна, нямайки сили да я задържи, докато прескачаше стъпала, сякаш пареха под краката ѝ, - кажи ми, моля те.

Тя се спря, несигурна този път. Обмисляше възможностите си, думите и мислите. После отново побягна, чак докато не се хвърли в прегръдките на родителите си. Сбогува се и с неговите, а после се качи в колата и го изчака да влезе, преди да потегли към летището.

Няколко часа с него щяха да го убият, знаеше го. Беше премълчавал тишината ѝ през тази една седмица, но днес беше особено дързък. Беше се осмелил да я заговори и тя усещаше колко адски може да стане в самолета.

Докато не се настаниха на седалките един до друг, той не продума. Нито на терминала, нито докато чакаха. Едва когато беше минал вече час от началото на полета им, нежно взе ръката ѝ в своята.

-    Разкарай се - Елиейн му прошепна, уплашена някой да не я чуе и да им направи забележка.

-    Защо ме отбягваш?

Тя сви устни, крайно раздразнена от думите му. Защо можеше да го отбягва? Защото я беше търсил цяла нощ по улиците на непознат град? Защото показваше колко е загрижен за нея повече от всеки друг? Или защото тя се влюбваше в него и я беше страх от това? Кога беше започнала да се страхува от магията, която беше любовта? Когато Чарли й беше изневерил ли?

-    Защо ти пука? - попита го - Нахлу в апартамента ми, сякаш си някоя важна клечка в мафията, през цялото време всичко, което ми показа, беше, че ме искаш в леглото си, заяждаше се с мен при всеки удобен момент...

-     Ти беше тази, която ме отблъскваше всеки път, в който се опитвах да те заговоря! Ти свърши пред мен!

-       Майната ти.

-       Елиейн, не ме отблъсквай отново - примоли й се, - недей.

-       Нямам причина да не го правя.

Тя отскубна ръката си от неговата и извърна поглед глава към прозореца. Беше на ръба да се разплаче, само защото собствените ѝ инат и гордост не ѝ позволяваха да го допусне до себе си. Беше глупаво и детинско да отрича това, което я правеше щастлива, но тя се държеше здраво за тях.

-     Защо ми позволи тогава да те видя онази нощ? Защо ми показа картините си? Защо дойде при мен, когато бурята вилнееше отвън.

-     Беше ми скучно.

Прииска му се да се засмее, но се въздържа. Но ако беше истина? Ако беше породила всичко това у него, само защото ѝ беше скучно? Ами ако снощи беше преспала у онзи, само защото той ѝ беше омръзнал? Ами ако наистина беше от онези жени, които обичаха да разбиват сърца?

-     Какво ще правиш, когато се приберем в Алабама?

-     Не те интересува, защото няма да засяга теб.

-      Искаш ли да се видим някой път в ресторант или нещо такова?

-      Ако ме каниш на среща, отговорът е отрицателен.

-      А ако не е среща?

-      Остава си отрицателен.

Едва тогава Дилън разбра не само, че го беше отблъснала за пореден път, а и че този път нямаше извинение, с което да се намести в живота ѝ. Поне не и докато родители им не измислят защо да ги извикат за един месец отново. Но той не можеше да чака до тогава, искаше я сега. Сега и завинаги.

И въпреки това я пусна да си иде сама от летището, остави я да избяга.