Sunshine

29

- Не знаех дали да те потърся, след като се върнахме. Не знаех как ще реагираш и дали ще ми отвориш, ако преди това погледнеш през шпионката и ме видиш. Идвах много пъти до апартамента ти, но винаги стоях като изгонено куче пред вратата. Бях объркан и-

Това ѝ беше всичко достатъчно, за да сграбчи черната му тениска в юмрука си и да го доближи до себе си. Устните му се допряха до нейните и очите му се разшириха, сякаш беше дете, току-що видяло подаръците под коледната елха. Допълваха се, сякаш бяха изтъкани от една и съща материя. Ръката му обгърна талията ѝ, казвайки ѝ безгласно, че повече няма да я пусне. Не можеше да си представи да бъде отблъснат отново сега, когато ѝ беше показал душата си и тя я бе приела.

-    Ела - Елиейн хвана ръката му и потръпна при допира му.

Кожата му беше съвсем леко загрубяла, наситена с топлина и уют. Останалият вкус на устните му по нейните ѝ вдъхваше увереност и радост, каквито не беше изпитвала преди. Той мълчеше, макар из главата му да се въртяха хиляди мисли, уплашен да не би да развали магията, с която го беше дарила, ако отвори уста.

Когато седнаха на изцапания с боя под в кухнята, знаеха, че другият е преизпълнен с особена завършеност. Затова тя извади боите и четките си и съблече и двама им. Дилън, като всеки мъж на негово място, си мислеше за съвсем друго. Но когато усети как мократа четка се плъзга по кожата му, осъзна, че не иска нищо друго. Беше много повече от щастлив, беше пиян от щастие, и нищо не можеше да замени този момент.

-    Можеш ли да нарисуваш картина на гърба ми? - попита я, позволявайки си да повярва, че това е действителността, в която живее.

-     Само ако се обърнеш.

Езикът ѝ очерта малка пътечка по врата му, а после остави това на четката, пропита със синя боя. Рисуваше необятни небеса между вдлъбнатинките на гърба му, любещи се слънца и звезди. И ако не беше толкова зает да остане буден и да ѝ се порадва, Дилън можеше да заспи така - с глава в скута ѝ и изтегнато на земята голо тяло. Чувстваше се у дома сега, когато ръцете ѝ творяха по самия него.

-     Искаш ли да нарисувам и птички? - Елиейн го попита, но не дочака да отговори - И знаеш ли, че за миг се бях изплашила да не би всичко да е свършило? Защото болеше адски, а, нали знаеш, когато само болката остане, няма нищо, всичко е приключило безвъзвратно. А аз не исках да е така. Исках всичко, което изпитвах към теб.