Sunshine

27

Елиейн се прибра от рождения ден на най-добрата си приятелка, плачейки. Радваше се за Кели и Шон, радваше се, че са щастливи и че са се намерили, но не можеше да ги гледа. Целувките, които си разменяха, ѝ напомняха на устните на Дилън. Щастието, изписано на лицата им, ѝ припомняше за щастието, което изпитваше с него.

Апартаментът ѝ беше празен, стените ѝ се видяха голи, а чаршафите в леглото - пропити с мириса на самота. Затова не успя да заспи и стана, включи осветлението и настрои грамафона. Любимата ѝ плоча приглуши тишината на студената нощ и тя запали цигара, докато звучеше песен от осемдесетте. Лошият ѝ навик зачестяваше сега, когато той ѝ липсваше. Затова цигарите се трупаха на перваза на прозореца ѝ, а с тях - и желанието ѝ да изтича по пижама до автомивката, която баща му беше казал, че е отворил.

Можеше да рисува, но рисуването ѝ се виждаше глупаво сега. Не можеше да оправи фактът, че сама разбиваше сърцето си. Цветовете и картините в съзнанието ѝ не можеха да заличат спомена за усмивката му, нито топлотата, която я изпълваше, щом се наместеше в прегръдките му. Чувстваше се цяла, силна, непоклатима. Сега усещаше само празнота и чупливост.

По някое време чувството, че се задушава, я застигна, затова пръстите й започнаха да преминават по-трескаво през косата, подръпвайки я. Езикът й навлажни изсъхналите и напукани устни, досега заети да придържат поредната цигара. Само след момент вече беше скочила на крака и обикаляше стаята с походка, крещяща колко е близо до лудостта. Беше сигурна, че изглежда ужасно заради безсънието, което я измъчваше от дни насам. Преди да се е усетила, беше свалила всички дрехи от тялото си, едва не разкъсвайки скъпата рокля, която си беше купила преди няколко часа.

Горещи сълзи се стичаха от лицето й, доказвайки й колко дълбоко е потънала в калта. Думите му ехтяха в съзнанието й, сякаш той все още беше до нея и устните му нашепваха в ухото й. Споменът за разширените му от изненада очи, когато го беше целунала в хола, беше толкова ярък, че тя се страхуваше да не ослепее. Беше го нарекла с какви ли не имена, беше го удряла и му беше крещяла да си върви, но сега, когато протягаше ръце, за да го достигне, той не беше там. Подлудяваше я мисълта, че в този момент можеше да е където и да е, с когото и да е. Позволи си да си представи друга в обятията му само за миг, но това породи нова вълна от сълзи, нов куп въпроси, нови болки.

Нищо не помагаше, когато гърдите й се свиваха, сякаш на всеки десет секунди някой й изкарваше въздуха. Нито любимата й плоча, нито цигарите, нито големите платна в стаята й, предназначена за студио, за които беше мечтала цял месец. Каквото и да държеше между пръстите си, то сякаш пареше и прогаряше плътта й. Каквото й да сложеше в устата си, горчеше като тютюна на вуйчо й.

Най-лошо беше чувството за празнота. Не й напомняше на огън или горчилка, не я докосваше само за момент с острите си нокти, които можеха да се забият в кожата й, а после да я пуснат. Преследваше я навсякъде, не й даваше мира. Не се вкопчваше в нея, а сякаш беше вътре в тялото й, растеше като ембрион и сякаш се хранеше с вътрешностите й. Беше изтъкано от клетки на разочарование, мъка и непълнота. Източваше живота от съществото й я караше да се чувства като отдавна забравен мъртвец, изоставен от всички на този свят, изпълваше се я със страшна апатия. Домът й вече не беше дом, картините й не бяха изкуство и денят не беше изпълнен със светлина. Вярата й я напускаше, защото не беше вече достатъчна, и тя не можеше да поправи потенциалното разбито сърце.

Когато се погледна в огледалото, Елиейн застина. Гримът й се беше размазал по цялото лице и сега то беше шедьовър от чернилка, сълзи и червило бордо. Косата й беше чорлава като на скитник. Тялото й беше изпосталяло заради нередовното хранене и сега костите й сякаш се канеха да пробият плътта и да избягат. Може би и те не можеха да понасят това? Може болката да ги притискаше, да ги разрушаваше и да оставяше по тях дълготрайни белези? Може и те да бяха толкова уплашени?

Гласът й беше прегракнал и немощен, когато заплака. Сви се на топка на земята, покри лицето си с ръце и зарида, знаейки, че утрешното слънце няма да е толкова ярко, ако него го няма. Помнеше, когато влетя в апартамента й първият път, в който го видя. Помнеше онази риза, с която беше тогава. Извади я от гардероба и я сряза на толкова малки парчета, че да може да използва всяко едно за носна кърпичка. После изхвърли цигарите от перваза на прозореца и затвори очи на студения под. Заспа почти веднага с надеждата, че може да е с нея поне в сънищата й.