Sunshine

21

Няколко минути по-късно Елиейн сновеше насам-натам из къщата, сдържайки порива си да закрещи на всеки три секунди. Нещо в нея набъбваше, увеличаваше размерите си с всяка изминала секунда и тя не можеше да го спре. През времето, в което беше се измъкнала до банята, беше осъзнала две неща - че беше изгубила на Туистър от Дилън и че всъщност искаше тази целувка.

Самият той, докато кротко я чакаше в хола, също беше осъзнал две неща - че не познава някого истински, докато самият той не пожелае да го опознаеш, и че Елиейн му се беше разкрила (или поне малка част от себе си).

Когато се върна на долния етаж, и двамата изтръпнаха. Страхът, желанието и несигурността бяха изписани като с неонов маркер на лицата им. Тя преглътна мъчително, удържайки се да увие ръка около стомаха си. Нещо в нея се свиваше и отпускаше, приискваше ѝ се да го накара да спре, но не можеше.

-    Ти си идиот - чу се да казва, макар да не го мислеше наистина.

Беше му гневна, беше очевидно. Но дълбоко в себе си знаеше, че той не е такъв. Не е опасният мъж, който нахлу в апартамента ѝ. Беше много повече от това.

-     Любовта... - той започна, после несигурността го превзе и го напусна след ожесточена борба - Момичето, което мислех за любовта на живота си, умря.

Целият свят се завъртя под краката ѝ и тя сякаш потъна в тъмна, тъмна яма. Когато изплува, за първи път видя истинския Дилън, без онази тъмнина около него, без предупредителните знаци над главата му и без чувството за страх, което я изпълваше допреди малко. Така ѝ се виждаше по-сигурен, по-реален и много, много по-раним. Сякаш беше видяла множеството закърпяни рани и белези, които животът беше оставял по него.

-    К-какво? - тя попита, пометена от всичките емоции, бушуващи в крехкото ѝ тяло.

Той я погледна за малко, дивейки се на красотата ѝ, а после сведе поглед към ръцете си.

-     Беше болна от левкемия. И аз бях влюбен за първи път. Допуснах я твърде близо, макар да знаех, че ще ме напусне съвсем скоро. Беше... Беше в ръцете ми, когато...

-     Мамка му - Елиейн изруга, почти вадейки кутията с цигари от джоба си.

Дилън не беше това, за което го беше мислила. И когато всички огради около него бяха паднали, срутени до основи, различен вид страх се заформи от нея. Не от него, не от мистериозното злъчване, което ѝ се струваше, че беше имал допреди малко. А от скоростта на набъбващото чувство в стомаха ѝ.

-     Беше преди десет години. И не изпитвай нуждата да ме съжаляваш, не е толкова ужасно, колкото звучи. Просто исках да знаеш, че не пуша трева, не се бия безпричинно и не използвам жените за прищевките на тялото си.

Устата ѝ пресъхна, както ѝ съзнанието ѝ. Какво можеше да каже сега? Сега, когато ѝ беше открил, че не е този, за когото го беше мислила. Сега, когато се прераждаше в съзнанието ѝ.

И докато стоеше само на четири крачки от него, изпита нуждата да отиде и да го прегърне, да му се извини. Не защото беше типичното сърцеразбито момче с мъртва приятелка, не, той беше много по-силен от това. А защото беше гузна, беше го третирала като някой по-нисш, само защото имаше кръв по ръцете си и се държаше наперено.

-    Не знам какво да кажа - призна му, - Дилън...

-     Ела тук.

Тя му се подчини, не изчаквайки втора покана. Втурна се към дивана, притисна се в обятията му и сякаш се намести в цялото му същество. Той я притисна към гърдите си, боейки се, че ако отслаби хватката си около тялото ѝ, ще се изплъзне между пръстите му като пясък. Но обратно на това, миг по-късно тя го погледна с големите си зелени очи и притисна устни до неговите. Не беше нужно да ѝ напомня, че му дължеше целувка за изгубения бас. Можеше за усети желанието ѝ във всеки нейн дъх, тежко и несдържано, първично. Беше я целувал и преди, но никога така. Никога, когато нищо не я спираше, когато се беше предала на допира му и малкото ѝ тяло сякаш му крещеше да я задържи колкото може, защото изпуснеше ли я, щеше да боли. Щеше да боли много повече, отколкото той познаваше болката.

Елиейн беше жена, предана на себе си до последния си дъх. Жена, отдадена на изкуството и духовния живот, която се отвращаваше от него и можеше да го пречупи само с поглед. Беше опасна жена, а той я искаше повече от всичко.

И те двамата бяха луди. Бяха или много смели, или много глупави, защото родителите им можеха да се появят всеки момент. Същества, ослепели от собствените си жажда и глад, готови на всичко само за момент още. Преструваха се, че се мразят, но в действителност беше съвсем обратното.

И докато говореха без думи и сграбчваха всяка малка въздишка, за да я запечатат в съзнанията си, миналата нощ и денят, в който се срещнаха за първи път, се сляха в едно. Беше абсурдно как съдбата ги беше събрала.

-     Елиейн - той се отдръпна първи, не можейки да понесе това още дълго.

Сърцето му биеше твърде бързо й той имаше чувството, че ще изхвръкне от щастие.

-     Съжалявам - тя се изправи на треперещите си крака, чувствайки се слаба и уязвима. Не оголена като него, но все пак ужасена.

-     Чакай, защо?!

Преди да успее да я задържи за по-дълго, тя избяга. И макар да знаеше, че ще се върне, защото беше без обувки и с твърде чорлава коса, изпита силно стягане в гърдите си.