Сериалът II

2041

   Тримата излезнаха и останах сама. Седнах на дивана с крака на масата и дистанционното в ръка. Безцелно прехвърлях каналите, мислите ми се отнасяха все към един въпрос, който не ми даваше мира от известно време. Бройката ми беше обещал да ме чака в леглото, но то все се оказваше празно. Подразних се на себе си, че имах очаквания. Не исках да се мотае около мен, нали? Полагах усилия да го избягвам, тогава защо изпитвах разочарование от липсата му? От друга стана, един трепет се появяваше в стомаха ми, когато го видех, в главата ми изплуваше спомена от онази вечер.
   Въздъхнах и метнах дистанционното настрани. Трябваше да се разсея с нещо и реших да отида да поиграя покер. Приготвих се набързо и си викнах такси.
   Но и играта не ме разсея. Не следях картите и губех пари. Не ме интересуваха и клюките, скучно ми беше. Щях да си допия уискито, да си доиграя ръката и да се прибера.
  Телефонът ми извибрира от джоба. Извадих го и името на дисплея ме стресна. По дяволите, бях забравила. Вдигнах и изтрелях:
  - На път съм.
   Бях обещала на Свръзката да се мерна на партито по случай пълнолетието на сина му. Още преди седмица момчето ме помоли, даже покана ми даде.
   Следващото такси до следващата дестинация. За повода бяха наели малък бар, в който да се съберат младежите от компанията на момчето. На входа ме посрещна гордия баща:
   - Необичайно за теб да закъсняваш. Случило ли се е нещо?
   Тръгнахме към бара.
  - Какво ли не. - отговорих с въздишка.
   - Значи избяга от онази лудница, за да дойдеш в тази? - пошегува се възрастния мъж.
  - Нещо такова.
  Той махна на барманката и тя донесе питиета. Вдигнах чашата:
   - За момчето ти.
  - За момчето ми.
   Врътнах и това уиски. Тогава рожденика ме забеляза и дойде при мен.
  - Ела - хвана ме за ръката - искам да те запозная с приятелите ми.
   Не можех да му откажа и тръгнах с него. Последва дълга разходка из навалицата, представи ми солиден брой Ким - момчета и Ким - момичета. Чашата в ръката ми, незнайно как, все се оказваше пълна. Когато отново се добрах до бара при Свръзката бях почти изтощена.
   - Добре ли си? - попита възрастния мъж загрижено.
  - Да. Просто съм изморена.
   - Да те откарам?
  - Няма нужда. Трябва да свърша нещо преди да се прибера.
  Облякох си якето и излезнах. Имах нужда  от въздух и да подредя разхвърляните си мисли. Спрях първото такси което видях. Една мисъл се беше загнездила в съзнанието ми. Щом той (Мохамед) не идваше при мен (Планината), аз щях да ида при него. В главата ми се избистряше идеята, че всъщност бях вбесена на него, а не на себе си.
   Не помнех точния адрес на къщата му, затова слезнах някъде в квартала. Щях да повървя и да обмисля идеята да му се натреса. Знаех, че е на онова служебно парти, значи нямаше да си е вкъщи. Щеше да се наложи да прескоча през оградата. Бръкнах в задния джоб на панталона, комплекта за влизане с взлом беше там. Нямах спомен, как се беше озовал в джоба ми, но тази вечер бях особено разсеяна, така че не се учудих, че го носех. Явно съм мислела за това излизайки от нас. Просто ми е трябвало време за да го осъзная.
  Вървях по някаква улица, която по спомен, трябваше да ме изведе пред дома на Бройката, когато някой се блъсна в мен.
   За малко да тупна по задник. Погледнах досадника и веднага познах нелепата му физиономия.
   - Спипах те! - каза детективът и клатушкайки се прибра юмруци до лицето си, готов за бой. - Сега те размах! - странно заваляше думите.
  - Ъ? -  успях да реагирам на вялия му удар като отстъпих крачка назад. - Защо?
   - И питаш?!? - ядоса се той и пак замахна. Дръпнах се в ляво, а той за малко да падне, завъртайки се към мен на пети.
   - Човече, първо изтрезней и тогава се бий с мен. - посъветвах го, като отново отстъпих за да избегна юмрука му.
   - Я не се прави на отворена!
   - Ела да те черпя нещо за ядене. - казах и го прехванах под ръка преди да се е пльоснал на земята.
  Замъкнах го към някакъв магазин с подредени столове отпред. Настаних го и влезнах да взема сандвичи. Подадох му неговия, а той извади малка бутилка от дебрите на якето си. Ядяхме в мълчание и си подавахме неопределеното нещо за пиене.
   - Виж - обърнах се към него - тази вечер съм заета. Но от утре натам, може да те вместя в графика си, ако искаш.
   - К'во? - погледна ме стъписано. - Не държа да те виждам.
   - Е, и аз теб. Просто бях учтива.
   - Знаеш къде да си завреш учтивостта….
   - Прекаляваш! - сопнах му се и се изправих. - Тръгвам си. Най-добре и ти да се прибереш - добавих и го оставих.
   Повървях по осветените улици, търсейки правилната къща. Нощта беше топла, приятна за разходки. Но аз имах цел, нямах време да се наслаждавам на времето.
  Когато застанах на онова място пред оградата отдавна минаваше полунощ. Погледнах нагоре. Не помнех тази стена да беше толкова висока. Въздъхнах и се заех за работа.