Сериалът II

2019

 Този ден се очертаваше странен. Сутринта ми започна с тежест в главата. Очаквах пристъпът на мигрена да се засили следобеда. Затова побързах да си свърша задачите, макар да ми беше трудно да се концентрирам.     Пропуснах тренировката по плуване, пропуснах и сутрешното кафе с Шофьора, дори и кафето с гледка с моето момиче. Бях изключила и звуците на телефона, защото пулсираха в черепа ми.
  Свърших си работата в издателството и се прибрах. Погледа ми беше премрежен, усещах вече и гаденето. Затъмних спалнята си, пих специалните хапчета и се зарових в леглото.
  Не знаех коя част от деня беше. Не знаех и дали Красавицата си беше в къщи. Усещах само пулсиращата болка.
  Толкова силно исках брат ми да е тук сега. Ако телефона ми беше на близо, сигурно щях да му се обадя. Само за да чуя гласа му. Липсваше ми, а размътеното ми съзнание рисуваше странни картини.
  “Чувам го как влиза в стаята ми. От течението, или от нещо друго, завесите се размърдват. Болката прониква със светлината през очите ми. Стискам ги и простенвам. Усещам как поставя длан на челото ми:
  - Какво ти е? - пита. Чувам гласа му приглушен.
 - Боли ме. - отговарям тихо - Много ме боли.
  - Какво мога да направя? Да те заведа на лекар? - загрижения му тон и безсмисления въпрос ме изненадват. Но не мога да реагирам.
  - Липсваше ми.  - прошепвам и хващам ръката му. С неимоверно усилие го издърпвам при мен на леглото.
  Усещам топлината на тялото му до моето. Заравям лице в гърдите му. Сълзите ми започват да се стичат и да мокрят ризата му. Придърпва ме по-силно в прегръдката си. Унасям се, но дишането ми е накъсано.
  - Успокой се  - казва - Тук съм вече.
  - Дишай с мен - моля го, усещам ускорения му пулс. - Бавно. Знаеш как.
  Започва да се успокоява, а моята болка да отстъпва на унеса. Дишаме в ритъм.”

  Напоследък нещата около нас започнаха да се движат в обичайния си ритъм. Забраната за социалните ми забавления, като че ли отпадна. Затова реших да се позаема с моите си хобита.
Бях пропуснала няколко състезания и еуфорията ми се появи само с качването в колата. Усилих музиката и си припявах докато пътувах към мястото определено за старт. Момчетата бръщолевеха разни неща по станцията, но не им обърнах внимание.
 Пристигнах последна, а ентусиазираните възгласи на тълпата ми подсказаха, че съм им липсвала. Все още припявайки си се присъединих към другите, платих и се качих в колата да изчакам старта. Огледах се, но и днес телефонният номер липсваше. Май обожателят ми се беше отказал. Жалко. Бях свикнала с нещата от него, носеха ми късмет.
 Щом и другите участници заеха местата си шегите по станцията започнаха.
  “Лейди, липсваше ни.” - включи се тунингования - “Къде се изгуби?”
   ”Забавлявах се с други.” - отвърнах му.
   ”Ау, това заболя” - включи се и друг.
   “Спокойно, все още сте ми любимци.”
 В този момент размахаха знамената и шоуто започна.
   “Лейди, помисли ли по моята молба?” - френската реч ме накара да се усмихна.
 “Какво стана с увереността ти?” - подразних го.
  “Работя по въпроса и добре се справям.”
    “Хахаха, ако не я познавах можеше и да ти повярвам.”
  “Сериозен съм, но все още искам номера й.” - отговори Загадъчния.
  “Ще си останеш само с искането.” - казах и в този момент успях да го изпреваря.
 Пак се подразних на факта, че пита за Нея. Замислих се защо ми става неприятно от това. Той не ме интересуваше, а и не беше първия търсещ вниманието й. Унесох се в мисли и изгубих концентрация. Той се възползва и пак ме изпревари.
  “Поне на партито след състезанието я покани.” - отново заговори.
 “Покани я сам, нили се познавате.” - отвърнах троснато.
 “Лейдии, да не би да долових ревност?” - захили се гадно. - “Да не падна и ти в плен на чаровната ми усмивка?”
 “Само във въображението ти.” - направих пауза и добавих - “Прекалено на сериозно си се взел.”
 Малко след това достигнахме финала. Не успях да го изпреваря и финишира първи. Преди да слезе от колата пак се обърна към мен:
 “Липсата на подаръче в колата ти, този път донесе късмет на мен.”
 Преди да отговоря го видях да слиза.
 Обърнах колата и тръгнах да се прибирам. Някакво неприятно чувство се беше загнездило в мен. Осъзнах, че то се дължеше на факта, че цял ден не Я бях нито виждала, нито чувала. Не беше в стила й да пропусне да ми се обади. Затова позвъних аз, а когато не получих отговор, неприятното чувство се превърна в страх. Натиснах газта до долу и профучах покрай другите коли. Спрях пред входа, а стълбите водещи до апартамента ни ги взех на бегом.
 Връхлетях вътре молейки се да е там. На вратата на спалнята й се сблъсках с Шофьора. Направи ми знак да съм тиха и затвори внимателно.
  - Какво се е случило? - попитах шепнешком.
  - За сега спи. Каза, че я боли, но не разбрах какво. - потръпна.
  - До сега не съм я виждала да се оплаква, от каквото и да било. - погледнах притеснената му физиономия - Толкова ли е зле?
  - Вече не. Като се събуди, й кажи да ми се обади. - оправи се да си тръгне
 - Добре. - тръгнах след него и го изпратих до вратата.
 После си взех душ и се отбих да видя как е. Още спеше. Сложих ръка на челото й, не беше топло. Но сънят й ми се видя неспокоен. Отидох да си облека нощницата и се върнах в нейната стая. Тя беше толкова грижовна с мен, че най-малкото, което можех да направя за нея е да остана да спя тук. Ако се почувстваше по-зле или имаше нужда от нещо, щях да съм наблизо. Легнах и се сгуших в нея. Вдишах аромата й и потръпнах. Обожавах го, беше станал част от живота ми,  която не бих загубила за нищо на света.

  Разбудих се от неестествено усещане. Не бях сама в леглото. Убедена бях, че присъствието на другото ми аз беше сън. Завъртях се и Я видях сгушена в мен. Още ли сънувах? Докоснах лицето Й, истинска беше. Увих крака и ръце около нея. За пръв път ми беше - да деля леглото си с друг освен брат ми и да съм толкова близо до нея. Заспах почти щастлива.