Сериалът II

2036

Облегнах се на вратата и си поех дълбоко въздух в опит да се успокоя. Бях толкова ядосана, но не знаех на тях или на себе си. Сама бях допуснала да се озова в тази ситуация, а неадекватната ми реакция ме изкара извън кожата. Необмислените ми постъпки следваха една след друга, а събитията, които предизвикаха създадоха такава каша, че сама не осъзнавах в какво се забърквам. Какво си мислех онази вечер, когато го срещнах? Наистина ли исках да е само за една нощ? А какво си мислех вчера, докато го гледах как се нанася в нас? Ума ли си изгубих? Или здравия разум? Той ли беше причината? Или копнежа ми да запълня празнотата, зинала в душата ми? Имах толкова много въпроси, а никакви отговори.
А сега? Какво трябва да направя?
Почукването на вратата ме изкара от унеса. Чух тихия му глас да ме моли да отворя. Не бях готова да срещна изгарящия му поглед. Преди да поговоря с него, трябва сама да взема някои решение. Потърсих плеъра, сложих си слушалките и се хвърлих на леглото. Зарових лице във възглавницата и изругах цветущо създалата се ситуация.

Излезнах от вкъщи с усмивка. В стомаха ми се беше загнездило онова гъделичкащо чувство от мисълта за нещо приятно, което предстои. Заобиколих сградата до Нейната тераса. Пресегнах се, набрах се за парапета и с няколко ловки движения се прехвърлих. И това упражнение не го правех за пръв път.
Споровете ни с Красавицата обикновено завършваха с тряскане на врати. Всеки път зяпвах след сладкото й фръцкащо се дупе и започвах да се хиля. В началото и аз като Арогантния висях пред вратата й с часове в опити да се извиня. Докато в един момент не осъзнах, че тя изобщо не ме чува - слага си слушалките и се заравя в леглото.
Не направих дори опит да почукам на прозореца, а директно нахълтах. Тя лежеше с гръб към мен. Беше прегърнала възглавница и дишаше накъсано. Не можех да определя дали беше плакала.
Настаних се зад нея и я гушнах. Махнах едната слушалка и й прошепнах:
- Извинявай. Не исках да те обидя. Знаеш, че не обичам да ми се сърдиш.
- Не ти се сърдя - прошепнах - просто... не знам какво се случва.
- Нещата все ще се наредят някак. - поставих длан на лицето й и я обърнах към мен. - Искаш ли да се покиснем във ваната? Ще ти направя масаж.
- Масажът нека да е с чаша кафе - пуснах въздишка - в главата ми е наистина каша.
Все още държах лицето й с две ръце, целунах я по челото.
- Първо ще напълня ваната. После ще ти донеса кафе. Ти се приготви.
Станах и се заех с глезотиите за моето момиче - знам колко топла обича да е водата, знам какви соли да сложа, колко пяна да има и от кои свещи да запаля.
Наблюдавах как подготвя ваната и неусетно ядът ми започна да се стопява. Самото й присъствие и вниманието, с което ме обсипва винаги ми действат отпускащо. Усещането, че каквото и да се случи винаги ще е до мен, накара голяма част от напрежението да се махне от раменете ми. Свалих дрехите си, увих се с кърпа и вдигнах косата.
Оставих я сама в банята и преди да затворя вратата казах:
- Отпусни се. Отивам да донеса кафето.
Знам колко е срамежлива и затова й оставих този момент на усамотение. Преди да отключа врата си свалих моите дрехи и отидох за чашата й с кафе. В хола заварих Арогантния, който беше седнал на дивана и пушеше нервно, потропваше с крак. Като ме забеляза повдигна вежди въпросително и се надигна.
- Не ставай - обърнах се към него с надменна усмивка - в момента си излишен. Не ни притеснявай. Моля.
С бавна крачка влезнах в спалнята и се запътих към банята. Умишлено не заключих. Знаех, че няма да уважи 'молбата' ми, затова щях да му предоставя интересна гледка.
Отпуснах се в топлата вода и затворих очи. Изгоних подтискащите мисли и се съсредоточих върху приятния момент, в очакване да получа обещаното. В началото се изумявах на загрижеността й, но бързо свикнах с това. Тези моменти бяха толкова важни и приятни за мен, че успявах да забравя за заобикалящите ме проблеми.
Настаних се зад моето момиче във ваната. Намазах ръцете си и започнах нежно да масажирам врата и раменете й.
- Точно от това имам нужда в момента - прошепнах, когато усетих ръцете й върху раменете ми. - Не знам какво бих правила без теб.
"Щеше да си останеш задръстена принцеса и да се влачиш с онзи стар кръшкач още десет години, или по-лошо - да се омъжиш за младия кръшкач." - си помислих, но глас изрекох:
- По-спокойна ли си вече? - попитах, макар да знаех отговора. - Ще ми споделиш ли, какво се случва?
- Действах без да мисля. Оставих копнежа да ме води, без да се замисля дали постъпвам правилно.
- Няма правилно и грешно. Аз няма да те съдя и упреквам - говорех тихо в ухото й. - Важно е ти да се чувстваш доволна от решенията си.
Знаех, че Арогантния ще се домъкне всеки момент, затова исках тя да е спокойна и да се усмихва, когато той влезе. Щях да кажа и направя всичко за да подредя обстоятелствата точно така. Макар въобще да не съм доволна от захласването й по него.
Отпуснах глава на рамото й и изрекох мислите си на глас:
- За сега ще оставя нещата така. Въпреки че не знам нищо за него се чувствам добре в компанията му. Харесвам го... Но времето ще покаже дали между нас ще се получи.
Поставих длан на лицето й и погледнах към вратата. "Гаджето" й беше там. Наблюдаваше сцената с разширени очи. Беше чул разговора ни, но не го беше разбрал.
- Имаш цялото време, от което имаш нужда - отново прошепнах на родния ни език. - и цялата ми подкрепа.
Гледах го в очите и се усмихвах самодоволно.
Това бяха думите които имах нужда да чуя. Завъртях се към нея и я прегърнах силно, увивайки ръце около врата й.
- Благодаря ти.
Вложих цялата нежност, на която бях способна в тази прегръдка. И цялата злоба в усмивката, която само той виждаше. Раздвижих устни без звук:
- Излишен си.