I'm alive!

7. Правя това, за твое добро.

*Кора*
Отварям очи... виждам, че съм в някаква ярко осветена стая, с бели стени, таван и под. В нея има само леглото на което съм и до него нощно шкафче, претъпкано с хапчета. Прозорци няма. Има само една голяма метална врата.
Бях сама и това ми се стори странно, станах и подпирайки се на стената излезнах от стаята. Озовах се в голям коридор, приличащ на болничен. Нагоре-надолу щъкаха хора, облечени с бели халати и не ми обръщаха никакво внимание. Внезапно вратата зад мен се отвори и от там се показа мъничко, рижаво и зеленооко момиченце, на около 5-6 години, поразително приличащо на мен.
До момиченцето стоеше висок мъж, който го държеше за ръката . Мъжът изглеждаше млад, но косата му сивееше и имаше почти незабележими бръчки.
Стоях и го гледах право в очите. Можех да се закълна, че когато излезнах, в стаята нямаше никого. Мислех си, че ще ме попита какво правя тук и коя съм, но той тръгна напред и мина до мен, дори без да ме погледне. Тръгнах по коридора след детето и мъжа. Влезнаха в една стая с клетка и застанаха до нея.
Вътре имаше побърканяк, който ръмжеше и когато ги видя се метна към тях, но по решетките на клетките мина ток и го отблъсна.
Момиченцето извърна глава, към човека до него.
- Тате...
- Да, Кора
Кора? Не...Не може да бъде!
Помахах с ръка пред лицата им, но от тяхна страна не последва реакция.
Момичето продължи:
- Тате, защо трябваше да идваме тук, не искам да гледам това нещо... страх ме е...
Мъжът клекна пред момиченцето, хвана го за раменете и каза:
- Сладкиш, правя това за твое добро, трябва да знаеш в какво може да се превърне всеки когото обичаш, ако не намерим начин да спрем вируса...
- Всеки?
- Да, всеки. Даже Томас и Джейн...
- И ти ли?
- И аз...
Детето се разплака и мъжът го прегърна.
-Правя го, за да не ме осъждаш някога, Кора...
В този момент в стаята влезна висока, възрастна жена облечена цялата в бяло, с руса коса и тръгна към двамата други в стаята.
- Дженсън, не мисля, че това ще помогне, ако тя е с нрав като майка си.
- Не вярвам, че майка ѝ направи онова, бидейки с всичкия си...
- Аз по-добре познавам сестра си, Дженсън! Тя винаги е била и знаех, че ще бъде като разярена лъвица, защитавайки нещо скъпо за нея! - стори ми се, че жената повиши тон и Пез очите ѝ премина злобно пламъче.
- Ава, аз...
- Сега и тук, за всички съм Госпожа Пейдж, ще говорим друг път. Сега изведи детето от стаята и не го мъчи повече!
Дженсън, Ава и момиченцето закрачиха към вратата, но когато аз тръгнах да излизам през нея, на нейно място се появи стена. Спрях и се втренчих недоумяващо към мястото, където до преди секунди имаше врата. Изведнъж зад гърба ми, се чу тихо ръмжене. Бавно се обърнах и се срещнах очи в очи с чудовището, което вече не беше в клетката. Изпищях и здраво стиснах очи, готова да усетя зъбите на побърканяка на врата си, но изведнъж, някой започна да ме тресе за раменете. Отворих очи и видях Нют, който се беше свесил над мен и ми говореше нещо. След няколко секунди осъзнах, че всичко преди това е било сън, но въпреки всичко  страха не ме оставяше и аз се разплаках.
- Кора, всичко е наред! Аз съм тук, спокойно, всичко ще се оправи! - седнах на леглото и Нют ме прегърна.
- Нют, какво се случи? Какво правя тук? - огледах се и видях, че се намираме в мъничка, дървена къща с няколко легла и прозорци, които отваряха гледка към гората.
- Когато с Минхо те намерихме, не беше в особено добро състояние, благодарение на онзи тъпак Гали и както казва Крис, припаднала си от прекалено много емоции и заради удара по главата, преди това.
- Кой е Крис?
- Ами той е нещо като доктор в Глейда.
- Колко време бях в безсъзнание?
Нют погледна в пода.
- Почти два дена...