I'm alive!

20. Ти не знаеш.

*Нют*
Това не трябваше да се случва. Кора не трябваше да става свидетел, още повече пък и участник...
Бен не беше първият ужилен, когото бяхме виждали. Беше се случвало и преди. Името му беше Джордж, но това няма значение. Единственото значимо нещо вмомента, е това, че трябва да решим, какво ще правим с него. Всъщност не, не единственото, тя също е значима. Кора седеше на земята, абсолютно безпомощна и гледаше с празен поглед към мятащото се момче. Погледнах към стоящия до нея Томас.
-Новако, отведи я от тук. Отидете и двамата в медицинското крило, имате нужда.
Томас кимна и след като ѝ помогна да се изправи тръгнаха натам. Сега остава да преценим, как ще е правилно да постъпим с нещастната жертва на лабиринта. Нямаше как да го оставим с нас, последният път, нещата се развиха плачевно за доста глейдъри. А за двама от тях, всичко приключи... съвсем приключи. С поглед потърсих помощ от Алби, който студено и твърдо изрече:
-Изгнание.
Всички разбрахме за какво изгнание става въпрос. Нещастникът, също се усети и започна да се мята и да вие още по-силно. Повече от ясно беше,че друг вариант няма. Безпомощно се спогледахме, със стоящия до мен Минхо и помогнахме на Алби да върже Бен.
Едва двайсетина минути по-късно, всички свидетели на случилото се, се бяхме събрали около южната порта, водеща към лабиринта. Денят вече вървеше към края си, което означаваше, че скоро вратите, ще се затворят. Бен седеше на земята, облян в сълзи и пяна, опитвайки се да каже нещо, но не можеше. От устата му се чуваха само животински звуци и нечленоразделни срички. Не можех повече да издържам тази гледка.
-Какво чакаме? Забързайте се малко мързеливи задници! - огледах се и видях в тълпата Чък, който наблюдаваше пребледнял случващото се. Не можех да си позволя да остане. - Крис, отведи го от тук. - казах кимайки към него.
След това се появи Минхо, носещ нещата на клетия Бен и ги захвърли зад портите, след което продума с треперещ глас:
-Време е, съжалявам Бени.
Алби преряза въжетата и го завлачи навътре в лабиринта. Момчето вече не се съпротивляваше. Алби го остави на десетина метра от Глейда и се завърна при нас. Бен седна на земята и започна да плаче. Ние всички със свити сърца го наблюдавахме. Изведнъж духна лек ветрец, нещо щракна и портите бавно но уверено започнаха да се затварят.
Тутакси, ужиленият осъзна какво се случва и се хвърли към нас, сякаш беше дете, направило беля и тичащо с покаяние. Пределно ясно беше, че няма как да го допуснем обратно. Хванахме прътовете, които бяхме взели с нас и ги насочихме към него, позволявайки му да седи на безопасно разстояние от нас.
Бен започна да крещи.
-Аз... аз не съм виновен.. аз нямам вина! Нют! Алби! Моля ви се! Някой! Клинт, братко, няма повече, аз ще се науча да го контролирам! Моля ви, недйте!
Сърцето ми се сви. Болно ми беше да го гледам. Вратите вече почти се бяха затворили. Имаше едва метър между двете каменни плоскости, които се приближаваха една към друга. Отдръпнахме прътовете, вече нямаше смисъл от тях. Бен остана от другата страна, с поглед пълен с отчаяние и болка. Но това не беше поглед на човек, който знае какво се случва. Не беше изобщо поглед на човек. Това бяха животински очи. Половин метър. Всичко се случваше много бързо. Седяхме и се гледахме. Очите ни се пресрещнаха. Заболя. Няколко сантиметра.  Очите му, взиращи се в моите. Най-сетне плоскостите се  захлопнаха. Всички стояхме мълчейки и гледайки мъртвия камък, пред нас, сякаш всичко не се случва наистина и Бен сега ще изникне от някъде жив и здрав, когато иззад стените се чу вик. Вик, пълен с толкова много болка. Това вече беше човешки Вик, а не онези животински звуци. Продължавахме да стоим, без да можем да помогнем. Някой изхлипа. Това което видяхме и направихме, ще ни преследва докато сме живи. На всяка цена трябва да се измъкнем от тук, няма как да няма изход. Все някак си сме се озовали на това място. Не мога да позволя още някой, да го сполети същата участ. Не мога и няма да го позволя, това е! Никое от момчетата повече няма да пострада, ако ще и живота си да дам. Втриса ме само като си помисля, че мога да загубя Алби, Минхо, Чък или Кора. Или който и да било от момчетата. Това е второто ми семейство, първото ми не го помня. Надявам се, поне те да са добре... Как ли е Кора? Къде е Чък? Трябва да ги намеря. Тръгнах към лечебницата, където би трябвало да е тя, колко се радвам, че не видя това. Нямаше да го понесе. Въпреки, че едно от нещата, които научих за това момиче, е че може сама да отговаря за себе си. Но със сигурност, тази случка щеше да ѝ дойде вповече, с Бен винаги са били в добри отношения. Потънал в тези мисли, стигнах до медицинското крило. Силно се надявах, Томас да не е с нея, това момче ме напряга, когато е наоколо. Влезнах вътре и я намерих не след дълго. Кора седеше на леглото си и пишеше нещо, в някаква тетрадка, с която сигурно ѝ е услужил Клинт. По лицето на момичето се стичаха сълзи. Подпрях се на рамката на вратата и почуках.
-Може ли да влезна?
Тя дори не ме удостои с поглед. Без да вдига главата си, затвори тетрадката и каза:
- Няма да се върне, нали? Няма да го бъде, правилно ли разбрах?
Потреперих. Сигурно е наблюдавала всичко от тук. Какъв глупак съм, защо не помолих никого да я наблюдава. Седнах до нея и я хванах за ръката.
- Ти си първата и вероятно последната, успяла са преживее нощта отвъд стените.
Сметнах отговора ми за повече от изчерпателен. Вероятно тя също.
Помълчахме си няколко минути. После тя ме попита въпрос, който не очаквах, че някога ще чуя и на който не исках да отговарям, но знаех, че не мога да я излъжа.
-Нют, винаги съм искала да знам, какво ти е на крака? Защо куцаш?
-Кора, не мисля, че сега е правилния момент.
Сега беше, просто не исках да говоря за това.
- Добре, виждам, че не ти се говори, някой друг път.
Сепнах се. Какво правя? Тя каза добре, но реално изобщо не е "добре". Явно усеща, че съм напрегнат. Размислих.
- Всъщност знаеш ли, ще ти кажа.
Тя най-после вдигна очи към мен. Бяха червени и подути, но искрицата в тях, която винаги беше там. О, тази искрица, в тези мои любими очи. Тя се облегна на рамото ми.
- Преди три години, когато дойдох тук и срещнах Алби, бях пълен с надежда и хъс, че ще оправя нещата. Бях втория пристигнал в Глейда. И бях бегач. Но времето си отиваше и заедно с него си отиваше и надеждата ми. Минаваха месец, след месец. Един, четири, шест... На седмия, тук пристигна едно момче, което се казваше Джордж.
Напомня ми на Томас, знаеш ли? Но той загуби битката срещу грийвър както и Бен. Тогава не знаехме, какво означава да те ужили скръбник. Пуснахме го да живее сред нас дори ужилен, не придавахме значение на това, мислехме, че ще се оправи. Два дена след ужилването, Джордж беше побеснял и ухапа по ръката момче, на име Тим. След което, се опита да му прегризе и гърлото, но Тим го ръгна с нож. Може би си минавала, покрай гроба му, вътре в горичката... Тим също го хвана бяса, след няколко дена и се опита да наръга и Клинт, но не успя. Взехме решение да го изгоним. Не беше лесно. Това не ми се отрази добре...
Преглътнах. Дали трябваше да продължавам? Стегнах се и продължих с топка в гърлото.
- Беше ужасно. Тим дойде веднага след мен. Бяхме си близки. Бях разбит и опустошен, няма смисъл да крия. Съвсем загубих надеждата. Загубих светлината в мен. Загубих всичко... Беше празно и студено отвътре. Исках просто всичко да приключи.
Един ден влезнах в лабиринта, покатерих се по едно от пълзящите растения по стените и скочих... не се покатерих достатъчно високо, само крака си счупих. Алби ме намери. Той ми подари втори живот. Минхо ми помагаше да се възстановя. Психически успя, но крака... крака още боли, това ще ми е до живот. Вече няма как да бъда бегач, сама виждаш защо. Клинт каза, че не знае как да ми помогне, но аз съм щастлив, че оживях. Мога да помагам на останалите тук. И на теб.
Кора ме изчака да приключа, след което се изправи и застана до малкото прозорче гледащо към източната стена. Слънцето залязваше. Косата ѝ изглеждаше красиво на тази светлина. Тя цялата беше красива. Обърна се към мен. Жълтеещите на залеза очи, бяха изпълнени с омраза. Тя решително ме погледна.
- Аз ще им го върна.. Ще им върна, болката която си преживял.. Ще им върна, заради теб. И заради останалите. Ти не си заслужил това.
Вече не плачеше. Говореше тихо, но решително. Това момиче, беше воин, беше борбена и готова за саможертва. Напомняше ми на мен някога. Но тя не загуби нито веднъж надеждата. Точно в този момент, разбрах, че ѝ завиждам ужасно и разбрах още нещо. Реших да ѝ го кажа.
- Аз ще съм до теб, каквото решение и да вземеш, където и да си, в каквито отношения и да сме, помни го. Помни и мен. Помни това, което изживяваме сега. Спомняй си го, когато излезнеш от тук и живееш по-добър живот.
Искрата в очите ѝ, светна още по-ярко.
- Ще си го спомняме заедно, когато излезнем всички.

____________________________
Здравейте, зайци. Днес главата е от името на Нют, реших да е малко по-различно.
Утре историята става на 2 години.
Две години, през които много пъти я спирах, защото нямах мотивация да продължа. Благодаря ви, че ми бяхте подкрепа, благодаря за всички отзиви, мили думи и звездички. Това значи ужасно много за мен.
Надявам се, да успявам да ви доставям удоволствие с четенето на моите измишльотини.
До скоро!