I'm alive!

10. Някога ще ти се отблагодаря, кълна се!

*Кора*
- Защо се забавихте, случило ли се е нещо? - Нют изглеждаше напрегнат.
Прегърнах го за да се поуспокои и му казах след като се отдръпнах:
- Нют, спокойно, всичко е наред, просто стените в пета секция се разместиха и се наложи да заобикаляме.
Стори ми се, че искаше да каже нещо, но последва мълчание.
- Тук ли мислите да си прекараме вечерта? Предлагам да отидем при Фрайпан и там може да продълижте да си се гледате. - Минхо подхвърли тези думи с навъсено лице. Закрачихме към стола и вървяхме в неловко мчълчание, защото нито аз можех да говоря с Минхо след днешната случка, нито пък двете момчета имаха желание за разговор.  Тишината продължи, докато не срещнахме Уинстън и Бен. Те завързаха разговор и когато стигнахме до Фрайпан се намърдахме на една маса  и продължихме да си говорим. По едно време момчетата се сетиха, че имат работа, казахме си чао и аз отново останах с Нют и Минхо, които пак придобиха лица изразяващи нежелание за разговор. Исках да кажа нещо, за да поразведря обстановката, но не успях, защото вратата се отвори с гръм и трясък и вътре влетя Гали, следван от двама от приятелите му, които му крещяха нещо, опитвайки се да го настигнат.  Приглушеното говорене, което се чуваше до преди малко в помещението, беше затихнало. Гали с озверял поглед огледа стола и погледа му се спря на мен.
- Ти... Малка нещастница! Имаше месец за да се разкараш от тук, защо не го направи?!
- И къде ми предлагаш да отида?- изгледах го със саркастичен поглед.
- При приятелчетата ти, които ни натикаха тук и ти им помагаше! В лабиринта, Кора! Там грийвърите ще са по - мили с теб, от колкото аз!
След тези думи, момчето с широка крачка се приближи към мен, издърпа ме от масата и ме запечата в стената. Изстенах заради болката, която усетих в гърба. След това всичко стана много бързо. Видях как Нют скочи от мястот си и за по-малко от секунда беше стигнал до мен и Гали. Хвана го за блузата и го удари с юмрук в лицето... след това още веднъж и още веднъж. Аз бързо се съвзех и се опитах да ги разтърва.
- Нют стига! Спри ! Добре съм, пусни го! - огледах се безпомощно наоколо в тълпата зяпачи - Какво гледате?! Направете нещо! Минхо!
Докато виках за помощ двете момчета вече се търкаляха на земята. Най-сетне Минхо, Зак и Алби успяха да ги разтърват. Лицата и на двамата бяха в кръв, но Нют изглеждаше по-зле.
Минхо и Алби го държаха, докато той гледаше с обезумял поглед и се опитваше да се докопа до противника си.
- Пипни я още веднъж и ще станеш на безполезна купчина кланк! -   Нют изкрещя тези думи с все същата омраза, с каквато пребиваше Гали преди това, но вече  не се дърпаше. Погледнах към Минхо.
В очите му се четяха смесени емоции. Имах чувството, че изпитва гняв и в същотото време съжаление, към Нют.
Наоколо беше настанала тишина. Всички гледаха към нас... към мен... От някъде се обади глас:
- Това момиче вече за втори път предизвиква суматоха! Алби няма ли да направиш нещо?!
- Да, Алби. Всички много добре знаем за спомените на Гали, обсъждахме го на съвета. Време е да се вземат предпазни мерки!
- Предлагам да ѝ дадем изпитателен срок!
- Чакайте! Не можем да бъдем сигурни в това, което е казал Гали!Може тя да не е виновна.
От всички краища на тълпата, се чуваха възгласи и накрая се стигна до това, че глейдърите започнаха да спорят помежду си.
- ТИШИНА!!! - Имах чувството, че дори в лабиринта се беше чул крясъка на Алби . Всички млъкнаха моментално и се обърнаха към него.
- Ще свикаме съвет и този път, ти -той се обърна и ме посочи с пръст - ще присъстваш.
- Но аз...
- Достатъчно чух днес, от всички ви! Кора, ще спорим утре на съвета, а останалата част от този ден ако обичаш бъди по-ниска от тревата и по-тиха от водата. - сетне се извърна към Гали - А ти приятелю ще прекараш още една нощ в пандиза. Нищо лично, просто не искам повече спречквания, а като се има впредвид избухливият ти характер, ще е по-добре да си ограничен до утре.
- А Нют? На него нищо ли няма да кажеш? -изсъска Гали - Той ми налетя, аз не съм го пипал. Исках само да покажа на тая къде ѝ е мястото, а той се намеси.
Алби се замисли.
- Нют, съжалявам, но той е прав. И ти отиваш в пандиза. 'Айде зяпачи разпитвайте се, шоуто свърши!
Нют нищо не каза, само ме погледна и ми се усмихна. Алби го побутна леко по рамото, за да върви, но след първата крачка която направи, лицето на Нют се изкриви от болка и той падна. Не можех повече да гледам това. Стрелнах се към него, клекнах и го прегърнах.
- Алби, моля те не го карай да седи в пандиза! 
Момчето ме изгледа с хладнокръвен поглед.
- Правилата са правила и не трябва да бъдат нарушавани. За всяко нарушение, дори и най-малкото се полага наказание.
Очите ми се насълзиха.
- Алби, знам че ситуацията премина всякакви граници, но... Нют ме защити...  Моля те, разреши на мен вместо него да прекарам тази нощ зад решетките!
Алби гледаше с все същия поглед и повдигна вежда.
- И защо трябва да го правя?
- Най-малкото защото ти е приятел. И двамата не сме слепи, виждаш, че ще е по-добре да нощува в лечебницата, от колкото на камъните навън. - през цялото това време Минхо стоеше мълчаливо отстрани, държейки Нют и не пророни и дума. И ето, че сега се обади. Бях му много благодарна за oтова.
Предводителят на глейдърите гледаше замислено в земята.
- Може и да си прав, Минхо... Добре! Заведи Кора до пандиза, а аз ще заведа Нют в лечебницата.
Преди да пусна Нют, му прошепнах:
- Някога ще ти се отблагодаря, за всичко което направи за мен, кълна се!
Минхо ме побутна по рамото, което трябваше да означава, че е време да вървим и преди да излезна от столовата се обърнах и видях как Нют ми се усмихва. През главата ми мина мисълта, че му отива усмивката и бих искала да я виждам по-често.
Докато вървяхме, Минхо каза:
- Предполагам, че няма смисъл да те държа, за да не избягаш. Ти сама изяви желание. Аз просто ще те съпроводя.
Аз просто кимнах, все така унесена в мислите си.
До преди половин се имах за силното момиче, което никога не реве, но след като стана всичко това сълзите ми сами рукнаха от очите, като два водопада. Минхо вървеше до мен и когато забеляза, че хлипам рязко спря и ме дръпна в прегръдката си.
- Всички си мислят, че за тази лудница която става тук, съм виновна аз! Всички мислят, че заради мен сме натикани тук! Минхо, не мога така повече, какво да правя!? - почти изкрещях тези думи, докато Минхо ме притискаше към него.
- Ей! Всичко ще е наред. Не си виновна за нищо! А що се отнася до Гали, то не се притеснявай, утре на съвета ще решим какво ще правим с този негодник. На мястото на Алби, отдавна бих го изгонил в лабиринта, но той е прекалено добър за да го направи... Наистина, не знам днес какво му стана... обикновено Алби не е такъв... предполагам, че му е дошло вповече всичко това. Е, хайде сега ако обичаш, спри да плачеш, че ще ми мухляса блузата.
Думите на Минхо, успяха да ме накарат да се поуспокоя. Той ме хвана за ръка и така тръгнахме към мястото, където щях
да прекарам днешната нощ. Пандизът беше голяма дупка в земята, захлупена от горе с дървена решетка и заключваща се с катинар. Момчето ми помогна да слезна долу, след което затвори решетката и докато заключваше каза:
- Принцесо, не ми се сърди, че те заключвам. Знам, че никъде няма да се денеш, но не искам да давам излишни поводи на Алби да се нервира.
Кимнах с разбиране.
- Знам.
- Аз тогава ще ъм... тръгвам... постарайте да поспиш. Добре ще е главата ти да е свежа, утре на съвета.
Минхо стана от приклекналата поза в която седеше и се обърна да си ходи, но нещо в мен ме накара да се провикна:
- Минхо, чакай!
Той се върна при клетката.
- Благодаря ти, за всичко което направи днес...
В очите му премина закачливо пламъче.
- Не искаш ли да ми благодариш с още една целувка?
И двамата се разсмяхме.
- Лека нощ, Минхо.
Момчето ми се усмихна и вече отдалечавайки се, ми помаха.
След като останах сама, легнах на нещо на подобие на пейка, стърчаща от стената. Осъзнах, че всичките преживявания днес ми бяха дошли вповече и преди да успея да помисля за каквото и да било очите ми се затвориха.

___________________________________________
Здравейте, хора!
От точно месец не съм качвала глава, много съжалявам за което!
Но преди да ме замеряте с изгнили домати, ме изслушайте.
Уатпад ми беше изтрил книгата *ревах като бебе, когато се наканих да пиша, а книгата я нямаше* и ми я върна след седмица чакане.
После обаче не ме пускаше да чета коментари и да пиша. Обаче преди няколко дена, точно преди да изтрия приложението нещо ми щракна и си помислих "Хм, дали пък да не пробвам пак...?" И взе, че се получи да напиша цяла глава! Написах я малко по-дълга, отколкото ги пиша обикновено, за да ви се компенсирам :)
Надявам се, да ви е харесала! Чаооо.💕