I'm alive!

15. Завръщането.

*Кора*
Двамата униформени прочетоха набързо и информацията, която се изписа на плазмата и се спогледаха. Майк се изсмя.
- Дженсън явно много я обича тая сополанка. "Уникалната"!? Какво толкова уникално има в нея, което няма в нас?!
Джо го изгледа стреснато.
- Не забравяй, че ни наблюдават и ни слушат...
Майк понечи да отговори нещо саркастично, но от съседния коридор се дочуха онези противни металически звуци. Джо потрепери. Другаря му, явно забелязвайки това го изгледа и му каза раздразнено:
- Що за стажант си ти?! Глупав и страхлив... СТЕГНИ СЕ!
От коридора се подадоха двата предни, метални израстъка на чудовището. Майк без да се колебае, светкавично пристъпи към скръбника, наведе се и дръпна някаква малка ръчка под гушата му. Съществото трепна и падна на земята. След това мъжа се обърна и каза на Джо:
- Хайде да се връщаме в базата, нямаме работа тук. Момичето е в някой друг сектор. Ще оставя инжекцията ето там, ако се върна с нея, Дженсън ще ме убие - последните думи ги прошепна. След това Майк се обърна и изгледа мястото където се криех. Доближи се и остави някакво пакетче, на една издатина над мен. Джо гледаше с неразбиране. Майк му кимна към посоката от която дойдоха и тръгна натам. Приятелят му се огледа още няколко пъти, след което се втурна да го настига. Още не можех да разбера какво точно се беше случило. Изчаках всичко да се поуспокои и стъпките да утихнат и чак тогава излезнах от скривалището си. Трупа на скръбника се въргаляше на няколко крачки от мен. Взех оставеното пакетче и започнах да го разглеждам. Вътре имаше инжекция. Беше напълнена със синя течност, която бълбукаше. Реших да я занеса в Глейда и да я покажа на момчетата. След това се обърнах към трупа на чудовището. Доближих се... Въпреки, че знаех, че няма да мръдне повече, ме беше страх да го пипам. Вече бях наясно, че това е роботизиран жив организъм, за това реших да внимавам какво точно правя. Имаше още около час и половина, докато се отворят вратите. Тръгнах в посоката, от която бях дошла. По едно време ме прониза мисълта, дали ако се върна няма да ме изгонят обратно, заради нарушаването на третото правило...?! Спрях да вървя. Седнах, опирайки се на една стена и заплаках. Сълзите тръгнаха сами, заради обидата, страха и заради всичките кошмари които ми се наложи да преживея тази нощ.
Осъзнах, че ми е олекнало, когато спрях да плача. Реших да се върна, независимо от последствията. Станах и се насочих с уверена крачка напред. Не след дълго, стигнах до портата,която още беше затворена. Поех си дълбоко въздух и застанах, в очакване на съдбата си. Тутакси земята под мен потрепери, усетих лек ветрец и портите постепенно започнаха  да се разтварят. Нахлу свеж въздух, различен от застоялата смрад на мърша, витаеща във въздуха в лабиринта. За миг  прикрих очите си с ръце, понеже вятъра, образуван от отварящите се врати, прати в лицето ми много малки листенца и камъчета. Когато свалих ръцете, пред мен се откри гледка на няколко момчета и едно момиче, гледащи ме ококорено и с отворени усти. Личеше си, че бяха спали пред портите. Всичките бяха насядали или налягали на земята. Минхо, който беше с гръб веднага щом се обърна и ме видя, скочи на крака и се метна към мен. Чъки го последва. За мое учудване сред тях беше Гали. Бен и Зарт също мълниеносно се озоваха около мен. Останалите момчета ни наобиколиха. Минхо ме хвана за раменете, започна да ме тресе и да ми крещи:
- МАЛОУМНИЦО, ЗНАЕШ ЛИ КАК МЕ ИЗПЛАШИ!! ВСИЧКО НАРЕД ЛИ Е?! НАПРАВИХА ЛИ ТИ НЕЩО?! УЖИЛЕНА ЛИ СИ?! ПОКАЖИ МИ ВЕДНАГА РЪЦЕТЕ ТИ! МОМЕНТАЛНО ОТИВАМЕ ПРИ КЛИНТ, ДА ТЕ ПРЕГЛЕДА!
Спокойно махнах ръцете му от раменете ми и го прегърнах.
- Минхо, нищо ми няма, кълна ти се. Всичко е абсолютно наред...
Започнах да се оглеждам. Нют не беше сред тях... Това показваше, колко го интересува какво се е случило с мен, дали изобщо съм жива... Чъки се метна на врата ми, с викове:
- Толкова съм щастлив, че нищо ти няма! Ти се върна и си добре! Не смей никога повече да го правиш това, разбра ли ме!?
Усмихнах му се и го прегърнах много силно. След като ме пусна, му разроших косата и двамата се засмяхме. Останалите момчета също ме прегърнаха и когато дойде ред на Гали той ми каза:
- Кора... бях неправ, късно ли е да започнем отначало? Имам впредвид... ох... съжалявам за това което направих, просто след като минах през онзи кошмар се промених и... и си спомням, че там виждах лицето ти... не искам сега да говоря за това, но повярвай ми, убеден съм, че беше ти.
Да кажа, че бях в шок означава да не кажа нищо... след кратка пауза му отговорих:
- Добре... нека започнем отначало. Но ми обещай, че по-късно ще ми разкажеш по-подробно за това, което си видял.
Усмихнах му се дружелюбно. Той ми протегна ръка, която аз хванах в знак на примирение. Забелязах, че Чък изчезна някъде, но преди да тръгна да го търся, Джейн прегради пътя ми.
- Кора, изслушай ме! Моля те, нещата не бяха такива каквито изглеждаха, честна дума! Разреши ми да ти обясня!
Дали ме лъжеше? Та аз видях как тя го гледаше, видях на какво разстояние бяха лицата им, видях как се държаха за ръце... но пък сега тя ми звучеше искрена. Погледнах я. Очите ѝ се пълнеха със сълзи... Не исках да казвам нищо...  нямаше смисъл от думи и просто я прегърнах. Усетих как тя започна да хлипа и когато я пуснах от обятията ми, рамото ми беше мокро. Засмях се. Тя ме погледна неразбиращо. Прегърнах я отново, но много бързо я пуснах, защото видях, как към нас тича Чък, с червено и доста стресирано лице. Когато стигна задъхан при нас, започна нещо да плещи, но заради бързото говорене нищо не разбирахме.
Бен, стоящ със скръстени ръце, му подметна:
- Хлапе, успокой се и тогава говори.
Изчакахме го да си поеме въздух.
- Кора, исках да намеря Нют за да му кажа, че си тук и когато влезнах в стаята му, го заварих с Алби, но... проблема е, че не го забелязах веднага и когато изкрещях, че си жива Алби скочи и каза, че по добре да те е бил изял скръбник... и... - Чък млъкна.
- Какво "и"?
- И сега се приближава с бясна крачка насам, ако се обърнеш ще го видиш...
Бързо се обърнах и наистина видях Нют и Алби които не вървяха, а тичаха с всичка сила към нас.
Поех си въздух и си казах наум, че вината за това си е моя, заради повърхностното ми виждане на онази случка. Ако ме изгонеха обратно в лабиринта, щяха да са прави. Докарах им прекалено много неприятности...