KINGDOM OF DAWN (Book 2)

~ Chapter 17 ~

Ароматът на солена вода ме лъхва от далеч. В първия миг всичко представлява просто светлина и за кратко не разбирам къде съм се озовала. Светлината е бяла и сияйна, каквато съм чувала, че виждаш, когато умираш. Но истината е, че през целия си живот нито веднъж не съм се чувствала толкова жива.

Свободна съм. Няма решетки, няма окови, нито призраци. Аз съм в безопасност и това е най-хубавото от всичко досега.

Но Азриел е до мен, а това е дори по-хубаво.

След като светът отново се материализира около мен и очите ми привикват към светлината, пред погледа ми се разкрива прелестна панорама. Приземили сме се на балкон, построен от диаманти, лунен камък и черен мрамор като в някоя вълшебна приказка. Отвъд него се е ширнал безкраен, бляскав град под купола на небе, изпъстрено в много нюанси на синьото, лилавото и червеното. Навред се простира богата зеленина и диво море, обградено от хълмове, от реки, катерещи се по билата на планините, и от красиви сгради, издигнати по покрайнините на водоемите, както и такива – всечени право в някоя висока скала. Бледа луна се издига по небосклона и хвърля сиянието си върху прелестната ширина.

Гледката е достойна да ми спре дъха. Никога през живота си не съм ставала свидетел на нещо по-прекрасно от това. Няма съмнение, че ако боговете наистина живеят тук,  то тогава има реална причина да им се завижда.

В историите на Еверида съм чувала за това място. Дори по-красиво е, отколкото тя го обрисуваше. Като дете мечтата ми бе да го зърна поне веднъж в живота си, дори само за миг. Би ми стигнало просто да видя как зората се задава иззад хълмовете.

Това не е домът на боговете. Дафрос е.

Азриел извива ръка по кръста ми, напомняйки присъствието си. Доближава устни до ухото ми и прошепва с усмивка:

- Това е Изирис. Нашият дом.

Преглъщам смайването си и се заставям да отделя поглед от панорамата, за да извърна лице към него.

- Това ли е домът ти? – Не съм сигурна накъде да погледна първо. – Как е възможно?

- Харесваш ли го?

Дали го харесвам... Как въобще може да ме попита това? Да попита мен – момичето, което щом погледнеше през прозореца, винаги виждаше просто една исполинска сива стена. Ако домът на боговете наистина съществува, това тук несъмнено е той.