KINGDOM OF DAWN (Book 2)

~ Chapter 12 ~

Нуждаех се от няколкото седмици, които ми бяха предоставени, за да се съглася с обвързването с Лусиан. При това се съгласих само ден преди церемонията, тоест вчерашния ден, а сега стоя в покоите си оставям Фей, Силф, Ная и Одет да ме приготвят за церемонията ми.

Докато те пришиват украшения по тъмносинята ми роба, аз си играя с гравирания сребърен пръстен на ръката си и си мисля, че през тези няколко седмици Лусиан бе дал всичко от себе си, за да се сближим достатъчно, че да не ни е неловко, когато се целуваме. Целуна ме за първи път по време на разходката ни в градината и това не бе нещо неочаквано, понеже вече знаех, че ще се наложи да го правим доста често, ако все пак му дам съгласието си. И аз му го дадох. След това се целувахме често, най-вече за да уверим всички в новооткритата си любов, но в един от онези пъти, когато устните ни се допряха, забелязах, че съм започнала да се усмихвам. Не се бях целувала с никого преди него и нямах база за сравнение, но чувството не беше никак неприятно. Не говоря за чувството от неговата целувка, а за онова, което усещаш, когато нечии устни са допрени в твоите. Веднъж се опитах да си представя устните на жътваря на мястото на тези на Лусиан. Мисля че именно това бе моментът, в който се усмихнах, оставайки принца да реши, че заслугата е негова. След това се почувствах леко гузно заради стореното.

Не съм говорила с Айрин откакто се скарахме. Нито дума не ѝ обелих от онзи миг на балкона, когато я оставих да размишлява върху сторената грешка. И тя не ми проговори повече. Ето защо не съм с нея в този момент, за да се подготвяме заедно. Ще я видя по-късно в храма, щом се появя на церемонията. По-лошото е, че трябва да се преструвам на толкова щастлива, колкото тя навярно е.

- Сякаш беше вчера, когато малката ми братовчедка все още гонеше пеперуди в градината, покрита с кал и шума по косите – въздъхва носталгично Одет, приглаждайки нежно робата ми.

Странно как аз също го помня, сякаш е било точно вчера. Малката Кайра, тичаща подир насекомите с изпъстрени криле, подскачаща в калта и протягаща ръце във въздуха с надеждата да ги улови. Помня и как Одет предпазливо стоеше отстрани, погнусена от раздърпания ми вид, внимавайки да не оцапа обувките си и хокайки ме всеки път, щом изпръскам чистата ѝ рокля с кал.

- Никак не сме се променили, не мислиш ли? – усмихвам се с половин уста.

Тя свива устни в нещо, трудно наподобяващо усмивка.