KINGDOM OF DAWN (Book 2)

~ Chapter 32 ~

Горите в Дафрос изобилстват от редки същества. Дърветата са сгушени едно в друго, образувайки непроходими лабиринти. Ловците са прокарали пътеки през зелената шир и са маркирали дърветата, обозначавайки пътя, водещ обратно до града. Наоколо прехвърчат синьо-зелени феички. Някои се надвесват от клоните на широколистните дървета, наблюдавайки как двамата с Азриел пресичаме пътеката, за да се отдалечим в по-тъмните дебри.

Тичам подир него, смущавайки околната тишина с гръмкия си смях и тежкото си дишане. По някое време спирам, полагайки ръце на хълбоците си, и се присвивам, за да си поема въздух. Той усеща това и се връща ходом при мен.

- По-слаба ли се чувстваш? – загрижва се, като ме прегръща през кръста, за да ме подкрепи.

- Ще започна, ако не престанеш да ме питаш.

- Добре, тогава спирам. – Той отделя краката ми от земята и ме завърта във въздуха, карайки ме да се разпищя. Премята ме на рамото си, навявайки ми безброй много спомени от първия ден на запознанството ни в долината.

- Но ще ме мъкнеш като товар през целия път? – Скръствам ръце, провесена по дължината на гърба му. – Дано не трябва да ти напомням непрестанно, че умея да се движа и без чужда помощ.

- Аз не съм чужд, принцесо – провиква се той, сякаш не бих могла да го чуя, ако говори тихо. – А помощта ми е необходима.

- Защо крещиш? – усещам, че аз също говоря високо.

- Защото това е гората. И никой не може да чуе.

- Добро оправдание.

Едва сега проумявам защо толкова много обича това място. Едва сега проумявам и защо самата аз толкова го обичам. Гората не е като големия град, тя е спокойна и уединена, предоставяща възможност да направя всичко, което не мога да направя другаде. Като да крещя с цяло гърло, да бягам, да се смея или да плача, без някой да гледа или слуша. Единствено тук мога да освободя себе си. И никой да не разбере коя съм и какви тайни крия.

- Искам да живея още! – изкрещявам с цяло гърло аз.

- Искам да се врека на Кайра Червенокрила на Лунен връх! – Желанието му отеква няколко пъти в безкрайната шир.

От короните на дърветата се носи кикотът на стотици феи.

- Ти вече си ми верен! – засмивам се гръмогласно.