Obsessed With You

Chapter 53- Girls Thing

Сама си бях виновна и сама ще трябва да се измъкна от това, но как?

Как след като повярвах на лъжливите му думи и си позволих да ме въвлече в гнусната си игра? Все още сълзите се стичаха по лицето ми и огромна буца бе заседнала в гърлото ми. Всеки път, в който се докоснех усещах неговите пръсти, всеки път в който проронвах сълза си спомнях как той ги бършеше. Какво да направя сега, когато този, който бършеше сълзите ми, е този който е причината за тях? Какво да сторя катп този, на когото се опитах да вярвам предаде дпверието ми? По кой път да поема, когато съм изгубена? Какво се предполага че трябва да направя, за да ми мине?

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Всеки път, в който видех някого с татуировка ми напомняше на него, всяко кътче в този град крещеше името му, толкова спомени и случки...изведнъж изчезнаха..нямаше ги, нямаше го и него. Вече минаха 3 месеца откакто няма и следа от него, няма помен от присъствието му. Но в моята глава всичко беше постарому. Всяка вечер го сънувам, всяка вечер преди да заспя нещо тежи в гърдите ми като олово и пречи да заспя. Всяка вечер спя, но съзнанието ми работи на пълни обороти. Знаеш ли какво е да го сънуваш всяка вечер, а на сутринта да се събудиш и да осъзнаеш, че го няма? Че се е подиграл с теб, че е предал доверието ти, знаеш ли какво е да позволиш да вярваш на някого, а той да те нарани, и вината да е изцяло твоя, защото ти си го позволил? Случвало ли ти се да искаш да промениш някого, да му покажеш добрата страна на света, а той да е бил с маска?

Всяка вечер кървящата рана се отваря, когато оставам сама с нислите, всяка вечее в главата ми нахлуват хиляди моменти, моменти, които са минали и никога повече няма да се случат? Всяка вечер гшедам дебелан и си спомням как Стайлс ми помогна да го спася.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Една седмица след това, болката още тлее в мен. Стоях в празната стая и гледах сайта, още по-странен, още по-откачен, все повече запопна на прилича на парче от живота ми, книги, които съм чела, снимки на улици, където съм била, дрехи, които съм изхвърлила. На вратата се почука. Сърцето ми се сви, за миг помислих, че е Стайлс и замеъзнах. Искам ли да го видя? Почука се още веднъж, поех дълбоко дъх и станах от стола. Суитчера ми, сив и скучен като настроението ми, се провлачи върху тялото ми, вървях бавно, със свито сърце. Тези 10 стълби, които деляха моята стая от входната врата сега ми се сториха като стълбите на Великата Китайска Стена. Поех последен дъх и отворих вратата.... В следващия момент рухнах.