Кошмарите не спират. Клоуни, листи, досиета, писъците на детето. Всичко това се въртеше отново и отново в главата ми. Повтаряше се отново и отново. Детето плачеше пак и пак и не спираше. Това беше ужасно.
С д-р Ривърсън се засякохме на лекцията и не изглеждаше добре. Не посмях и да го питам, защото нямах право. Беше много разсеян, гледаше телефона си.
Вечерта телефона ми звънна.
-Валари, тук ли си?
-Да, на телефона съм д-р Ривърсън.
-Валари може ли да дойда да те взема, дъщеря ми се влоши.
-Чакам ви!
След 20 Мин беше до нас. Влязох в колата, а той изглеждаше ужасно. Очите му бяха надути. С тъмни кръгове.
Oops! Bu görüntü içerik kurallarımıza uymuyor. Yayımlamaya devam etmek için görüntüyü kaldırmayı ya da başka bir görüntü yüklemeyi deneyin.
-Много е зле, Валари, ще обсъдим дали да спрем командното дишане.
-Д-р Ривърсън.- не знаех какво да му кажа.
Той ме прегърна. Влязохме в болницата и той ме държеше за ръка. Жена му и синът му бяха там, пуснах го, но той отново хвана ръката ми
-Линда, това е моята студентка, за която ти говорех.
-Аха- подаде ми ръка да се запознаем- малката кучка която чукаш?-няма да се рсзберем;!
-Линда! Млъкни! Престани да се държиш така
-Татко-приближи се сина му.- Не е сега момента! Двамата отдавна живеете различен живот! Сега е важно да решим какво да правим със сестра ми.
Седнаха всички, а д-р Ривърсън седна на отделен стол, далеч от нас. Беше с разтворени крака, подпрял лактите си на коленете, и бе сложил дланите си на главата.
Приближих се към него и клекнах. Не му казвах нищо, нямаше нужда от думи. Нямаше да помогнат.
-Щд се пръсна от мислене Валари. Какво да правя дали да го сторя.
