One Cigarette Away From You

>>>41<<<

-Куки! Добре ли си? - Юнги попита най-младият си приятел.

-Да хьонг, всичко е наред. Вярвай ми. - лека измъчена усмивка се появи върху лицето на Чон. 

-Добре. - Юнги се усмихна и целуна момчето по челото. - Аз ще ида при Джимин и Техьонг. Ти почини.

В отговор получи просто леко кимане. Мин баво стана от мястото си и излезе в коридора. Затвори вратата и се огледа наоколо. Нямаше жива душа в белият тунел, което определено накара оранжевокоското да настръхне и да се върне при Чонкук. Когато отвори вратата обаче не успя да види Чон . Той бавно затвори вратата отново и продължи да се оглежда. 

-Ехо? - провикна се Юнги леко. Единственият звук който се чу бе ехото на въпросът му. Той запона бавно да пристъпва и да чука на другите врати, но щом погледнеше в помщението то бе напълно празно. 

Пулсът на Юнги се ускори, дишането му стана по-тежко и забавено, но ускоряваше бързината си с всяка секунда. Той започна да се върти наоколо, да се оглежда. Когато спря и се загледа в пътеката заобиколена от стени, врати и пейки, тя започна да става все по-дълга и по-тъмна. Той започна да бяга по вече безкрайния коридор, когато лампите загаснаха за секинди. Тогава енергийните генератори се включиха и меката светлина от лампите се върна. Пред Юнги седеше плашешта фигура на човек с нож в ръката си. Когато тази фигура се приближи до ниското момче... Той видя себе си. Сякаш в огледало.  Усети нещо в ръката си... Огледа го много добре и когато погледна в огледалото видя труповте на най-близките си... Джимин, Чонгкук и Техьонг.

-Не... Не. Това не е истина! Не! НЕ! - Юнги падна на колене пред гледката на мъртвите си приятели и погледна ножа до себе си. Кръв. По ножа... И по ръцете му. 

-НЕ БЯХ АЗ! НЕ МОЖЕ! НЕ! - той започна да крещи в паника. 

-КОЙ СИ ТИ?! ЗАЩО ГО НАПРАВИ?! ЗАЩО ТЯХ?! ЗАЩО НЕ МЕН?!  - Юнги продължи да крещи. Той погледна на горе и видя как на огледалото пише "Твой ред е, скъпи. Направи го... И те ще живеят". За това Юнги това и направи. Взе ножа и го заби в сърцето си.

---

-Кой си ти... Защо... Мен... - Мин шептеше тихо въртейки се на зeмята. Когато най-после отвори очи, изкрещя от страх. Огледа се и видя прителите си. Започна да плаче и се сви леко. Най-малкото момче, Чон, уви ръцете си около него, за да го прегърне. 

-Всичко е наред, хьонг. Беше просто кошмар. Какво стана? - Куки тихо попита розовокосият си хьонг и го гушна по-силно настанявайки се в скута му. 

-Умряхте... Някак си... Не знам как, но... Вече не бяхте при мен... Куки страх ме. Страх ме е да изляза от тази стая и да не те видя повече. Да не видя теб, Чими и Те. Не съм готов да живея живота си без вас. Никога няма да съм - Мин започна да плаче и гушна приятелят си силно, докато Джимин и Техьонг седяха от страни и ги гледаха започвайки да плаат с Юнги. 

-Това никога няма да се случи, хьонг. Ние винаги ще сме тук да ти досаждаме.

Момчетата се посмяха малко и продължиха да си говорят успокоявайки Юнги.