Една невъзможна любов

18 глава

- Уфф... това Джак Даниелс  ли е?- промърмори той, надигайки чашата.
- Не сменяй  темата!
- Не, Хана! Никога не сме говорили за това. А и какво значение има? Та тя си тръгва след седмица...- изплака той.
- Тя заслужава да знае,Ейдън!
- Права си,но нямам силата да и кажа, дребен!- каза той, а аз станах и го прегърнах. След него заплаках и аз. Доста дълго стояхме така.
- Хана? Защо плачеш?- попита ме той , отпускайки хватката си около мен.
- Аз ... Аз...- какво правя... нима ще му кажа за Джаксън, или пък за Майк. Това е грешка. Не го прави!
- просто се натъжих  за Там . Наистина не искам да заминава!- ох ... измъкнах се.
- Напълно те разбирам. Обичам я!
- Трябва да и кажеш! Ще намериш начин! Винаги намираш!- казах аз и  Ейдън ме пусна.
-Остави ме сам!- заповяда той.
А аз се запътих към стаята си.

Щом взех телефонът си , видях, че имам 2 съобщения: от Хънтър и от скрит номер.

ХЪНТЪР
Хей, Хан! Какво  правиш?

ХАНА
Хей! Ще уча, ти?

Съобщението , изпратено от скрит номер беше доста странно.

Новият ти приятел е просто убиец!
Ха ха, буквално!

Моля! Какво по дяволите е това ? Кой го е написал?  Какво има в предвид с това?

*Гледната точка на Джак *
Омръзна ми някой да отмъква Хана под носа ми. Просто наистина я обичам.  Не знам какво правя. Реших да изпратя тъпото съобщение, за да я сплаша малко.
Искам да стои да далеч от този  Хънтър.
Направих го, защото я обичам.

Беше 4 през нощта пушех нервно на терасата, допивайки  бутилка  старо уиски. Не спирах  да мисля за Хана и Ели.
Обичам Хана, но от друга страна Ели  е единственият  човек, който ме разбира. И е толкова красива.

*Гледната точка на Хана*
Легнах към 12 и съм заспала веднага.

-  По дяволите!Какъв ти е проблема?
-  Ти  си ми проблема! - изкрещя Джак на някакво момче.
- Мразя те, Джаксън!- изкрещя момчето. Мислех, че това е Ейдън и бях много изненадана, когато чух гласът на Хънтър. Какво по дяволите се случва.

- Обичам я от три години! Не съм обичал никоя така! Не можеш просто така да ми я отнемеш. - крещеше Джак, удряйки го. Хънтър обаче се оказа по-силен. Той  започна да удря Джак и го събори на земята с ритници.
-  Тя иска мен. И ще бъде с мен, а не с някой идиот, който не я заслужава.- крещеше Хънтър.
Ели стоеше настрана и не спираше да плаче. Тя защо не се включва. Защо по дяволите не прави нищо?

- Хънтър , пусни го! Да го убиеш ли искаш?- виках все по- силно, но сякаш никой не ме чуваше.- Обичам... Аз аз ... Обичам Джак! Искам само него!- не спирах да викам...но никой не чуваше... Хънтър го удряше докато Джак не спря да се съпротивлява или изобщо да се движи...
Не спирах да плача...

- Хана! Събуди се! Това е просто кошмар.-  събуди ме  гласът на Ейдън.  Едната му ръка бе увита от около  кръста ми, а другата галеше нежно косата ми. Аз не спирах да плача. Не мога да разбера защо по дяволите  трябва  да сънувам тези ужасни кошмари. Има толкова много хора, които искат да наранят Джак, че просто не е истина. Единият от тях ме държи в ръцете си в момента.
- Спокойно, дребен! Просто сън!- каза Ейдън тихо. Щом се успокоих той ме пусна.
- Може ли да те попитам нещо?
- Да.
- Помниш ли какво сънува?- Мамка му. Ето сега вече не мога да избягам от всичко,в  което се забърках.
- Не.
- Крещеше, че обичаш Джак! - извика той. Ако досега ме успокояваше и беше в ролята на грижовен брат, то  сега е моментът на истината. След този момент нищо  няма да бъде същото. Ейдън ще побеснее.  Той вече побесня.
- Аз... Аз... така е... вярно е... Обичам Джак.- изплаках аз.
- Това трябва да е някаква ужасна шега. Как е възможно това? След всичко , което направих , за да го задържа далеч от теб... Защо...?   Сякаш съм в моят личен ад...
-  Аз... Аз... Не знам как стана... Не мога да го променя.
- Ама разбира се!  Правиш го нарочно! Не можеш да си с него! Няма  начин! - крещеше Ейдън, а аз просто плачех. Скоро той излезе от стаята ли, а аз просто заплаках още по- силно. Бях сигурна, че ще реагира по подобен начин, но все пак се чувствам ужасно.... Не издържам  .... Защо всичко трябва да е толкова трудно и прецакано?