𝐅𝐢𝐧𝐞 𝐋𝐢𝐧𝐞| 𝐇.𝐒 𝐅𝐚𝐧𝐟𝐢𝐜𝐭𝐢𝗼𝐧

Глава 30:𝐏𝐫𝗼𝗺𝐢𝐬𝐞

Подходяща музика за тази глава:

Adele-Someone like you
One Direction-If I could fly
Ghostly Kisses-Empty notes

Гледната точка на Грейс:

Заслужва ли си изобщо да дишаш, когато знаеш,че все някога ще умреш?
Когато все някога ще се озовеш в онзи дървен,мрачен ковчег и всички ще те обичат,така както никога не са те обичали през целият си живот.
Борбата вече бе приключила.
Желанието за нея също.
Не исках да се боря.
Не исках да дишам без цветът в белите дробове и хубвата миризма поета от ноздрите на носа ми.

Обичах го така,както никой никога не е обичал човек.
И ако,Ромео и Жулиета ви се струва като най-голямата романтична трагедия,то тогава не знаете за любовта на Хари и Грейс.
Или по-скоро на Грейс,Хари не умееше да обича.

А аз моя милост, успях.

Успях да обикна бодлите,че дори и изсъхналите листа на животът му.
Успях да видя качествата,които дори светецът не би видял в Дявола.
И се залъгвах.
Залъгвах се за всяко едно качество,което исках да видя в него,но не намерих.
Залъгвах се за това,че разрушената му персона,има капка живот,за която си струва да се бориш.
Но нямаше.
Нямаше нито едно качествено нещо,показвайки ми,че въпреки всяко едно зло причинил ми,си заслужва да остана.
Нямаше и капка живот,а дори и да имаше,то тя не е била за мен.

Бях трудна за обичане,но обикнех ли,не се отказвах лесно.
Обикнах го.
Борих се.
Предаде ме.
Лесно,просто и бързо.

Лутах се из слънчевите улици на Сан Франциско,ритайки малките камъчета по пълните с хора улици.
Никой не смееше да попита за какво са сълзите,които не преставаха.
Сърцето ми се бореше с болка невиждана досега,нова.

Пейката срещу бурното море ми се струваше като новият ми дом за 30 минути.
Свалих малката раничка,която по чудо не бях свалила от гърба си.
А вътре намерих писмото,което разруши измисленият свят,в който живеех.
В него се намираха и парите,които бяха въжето,с което да се върна в Лондон.
Не знаех защо исках да се върна,нямаше за какво,нямаше да кого,но факт беше,че щях да го направя.

Спирайки първото такси попаднало ми пред очите,се бях озовала на летището пълно с хора,бързащи за някъде,за някого.
Мен не ме чакаше никой.
Не ме чакаше голямата любов,сплотеното семейство или палавият ми домашен любимец.
Дори не ме чакаше подреден дом.
Малка сълза падна по бузата ми,мокрейки я.
Бях разбита,но не преставах да го мисля.
Да мисля дали се е прибрал.
Дали и той тъжи така ,както аз.
Дали ме обича така ,както аз.