Греховно

ДИШАЙ

Така. Извинявам се за дългата пауза. Извинявам се за допуснатите неволни  грешки, но нямах търпение да пусна тази кратка част.

След като Мо направи чая требваше да се връща за снимките и така двамата останаха сами.
Мълчаха. Фер не искаше да говори, защото болеше, Дерек мълчеше, защото не искаше да я разстройва с въпроси. Стояха прегърнати и мълчаха,но така се чувстваха добре. Не беше нужно да говорят...

-Кажи ми. Сподели. Заедно ще се справим. С теб съм.

На няколко пъти Фер се опитваше да започне, но знаеше че ако си отвори устата ще се разпадне.

-Ако ще ти е по - лесно познавам отличен психолог.

- Кори ли?

-Ревнуваш ли? Тя е стара приятелка. Нищо повече.

-Щом казваш.

-Казвам, но искам и ти да ми се довериш и да ми кажеш, какво става?
Говори с мен.
Фер стисна ръката му толкова силно, а вътрешно всичко в нея бушуваше. Искаше да му каже. Искаше да смъкне този товар. Знаеше обаче и цената за тази уязвимост. Едно е да свалиш дрехите си, друго е да съблрчеш душата си. 
Не се разплака, но я болеше, сърцето и душата. Истинска усезаема болка. След някокло часа Дерек се предаде да я разпитва и си тръгна. Отиде у чичо си. Там се зарина с работа.
Късно на следващия ден писа на Фер, но когато получи отговора ѝ заряза всичко и поиска да е с нея.
От това на лицето на Конте се появи усмивка.

Нима някой бе готов да зареже всичко, за да я види. Да е с нея. Да я утеши...

Това действие от страна на Вейл накара Конте да изпита микроскопична надежда.

Фер трябваше да се приготви по най - бързия възможен начин, н ече имаше сили и желание. Все пак до преди десет минути момичето си изповръща стомашния сок. Беше като болна. Толкова много болка и трябваше да я преживее отново, дано за последно.
След час мотане из близкия парк трябваше пак да се разделят.

-По добре ли си? - Фер не отговори, но се сгуши.
-С теб съм. Помисли си дали не искаш час при....
- Няма нужда ще ти кажа всичко, но само на теб. Не на някакви непознати.
- Когато си готова. Заедно ще се справим.

Вечерта  Фер си изля душата в няколко съобщения.

Това беше.
Дерек остана. Каза че тя му е всичко и че я Обича. Че би направил всичко за нея. Че иска да се примести при него и че иска тя да бъде майка на децата му.

Фер не знаеше какво да каже или да напише просто мигаше срещу екрана 

Боже! Това наистина ли се случваше!?

Трябваше ѝ въздух.
Въздух.
Дишай Фер. Дишай.
Едно вдишване и сякаш за пръв път поемаше глъдка въздух през живота си.

Каво е това?
Какво беше това усещане на нещо като гъдрл и топлина в гърдите ѝ.
Още едно вдишване. И още едно...
За да се успокои си пусна музика и ското заспа.
Спа непробудно от... От прекалено много време. Без кошмари, без честите събуждания. Само сън, дълбок и спокоен.

Дали не сбърка като му разкри душата ди, но дали не беше късно дали не беше повредена, нямаше пеперуди, а всички говореха за тях. Но май имаше нещо по - хубаво. Спокойствие и сигурност. Сега когато картите бяха свалени беше лесно. Всичко някак естествено и нормално се случваше. Като това  да дишаш, правиш го без да се замислиш. Просто дишаш. Сякаш винаги го е познавала. Нейното лошо момче. Сякаш винаги е бил той.
Е? Фер? Търпението е благодетел която възнаграждава, онези усвоили я до съвършенство.
  Чакането си струваше. Би минала през същия ад, само и само да стигне пак до тук. До Тук. До Него.