The Dollhouse

Глава 22

Холи
Хари и аз се взирахме един в друг, не вярвайки на това, което се случи. Ние се целунахме. Дори не можех да повярвам. Напрежението между нас в онзи момент не беше неудобно, странно или некомфортно, беше… горещо. Почти като че целувката беше внезапен подарък в знак на прошка… или пък беше един от начините на Хари да ме накара да млъкна. 
Мълчанието изпълващо въздуха избледня, когато неочаквано бяхме прекъснати от Лола.
- Хари, може ли да ни помогнеш с нещо? - попита Лола направо, със скръстени ръце. 
- Ъм, добре - каза Хари, несваляйки очи от мен. Хари тръгна с Лола, а аз останах сама, отново.
Наистина нямаше какво да се прави в тъмницата. Без телевизия, без настолни игри, без музика, нямаше книги, дори и тоалетна. Но отново, това бе подземие. Единствените неща, които можех да правя, бяха да мисля и да говоря. Цялата тъмница бе звукоизолирана, защото беше под земята, и какъвто и звук да издадеш, той само отеква в стаята и може да бъде чут ако има някой там. Но бях само аз и всичко за което можех да мисля, бе колко удивително бе усещането на топлите сочни устни на Хари с цвят на череша върху моите. Как лицата ни бяха на сантиметри едно от друго и можех да почувствам как горещият му дъх ме гъделичкаше. Наистина се чудех защо ме целуна. Той каза, че ме мрази… и аз казах, че го мразя, което бе така, разбира се, но дали той наистина ме мразеше? Какво бях направила? 

*2 часа по-късно* 
Все още бях в тъмницата, седях на една малка дъска, размишлявайки, когато чух нечии стъпки. Това не можеше да е Хари, защото стъпките звучаха като токове върху студения цимент. След още няколко стъпки видях, че това бе Жулиет. Благодаря на Бога. Някой щеше да ми прави компания. 
- Хей, Холи - каза ми Жулиет. 
- Хей - отговорих, гледайки надолу към пода, - защо си тук? 
- Хари ме изпрати да видя какво правиш. 
- Ох, ами нищо, буквално нищо. 
- Това е гадно. Ние сега вечеряме. 
- Браво на вас, аз умирам от глад. 
- Чувствам се ужасно - каза Жулиет намръщено, - ние горе ядем, а ти тук гладуваш 
- Винаги можеш да ми донесеш нещо за яд - Жулиет ме прекъсна, 
- Холи, не мога, Хари ще полудее. 
- Ъгх. 
- Така или иначе, защо си тук? - попита Жулиет. 
- Не знам, но мисля, че е защото казах на Хари, че ме страх от него. 
- Казала си му това? - Жулиет ми даде изненадан поглед. 
- Ъъ да? 
- Имаш кураж, момиче. Аз никога не бих казала това. - След като Жулиет каза това, млъкнахме, докато тя не обяви, че трябва да се качва горе. 
- Довиждане, Холи, между другото, от колко време си тук? - попита, стоейки на последното стъпало. 
- Ъм, не съм сигурна, надявам се не дълго. 
- Добре, чао. - каза Жулиет преди да се изкачи по стълбите. Е, бях сама, отново. 

*12:30*
Минаваше полунощ, а аз бях будна. Трябваше да спя, но къде?! Нямаше нищо освен дървена дъска. А аз не смятах това за легло. Така или иначе не мога да спя, първо, защото бях с празен стомах и второ, защото тук бе твърде страховито. Всичко това ме водеше, бе трептяща, наполовина изгоряла свещ с аромат на ванилия, поставена на стената до стълбишето. Дори аз намирах това за плашещо. Наистина се нуждаех да хапна нещо. Не бях яла от шест часа! Но всичко, което можех да правя, бе да се оплаквам, не можех да изляза от килията, за да взема нещо, освен ако не опитах каквото и Кайли преди да умре; да мина през решетките. Наистина, наистина исках. Но знаех, че не мога. Какво би направил Хари? Той нае човек да убие Кайли, когато тя избяга. Но… все пак, ако отида до кухнята, не съм избягала. 
След няколко минутни дебати със себе си, защото съм глупава и поемам рискове, реших, че ще опитам да мина през решетките. Опитах и го направих. Беше трудно, нямам представа как Кайли го направи. 
След като бях извън килията, взех свещта от стената и си проправих път нагоре по стълбите. Отворих вратата на тъмницата тихо, но тя изскърца. Започнах да ходя на пръсти към кухнята и след като бях там, имах чувството, че съм на края на света. Докато… 
- Холи? - каза Хари, стоейки зад мен. Тихичко се проклинах. Защо бях толкова глупава? 
- Ъх, аз 
- Ти беше гладна, затова мина през решетките на килията си и сега си тук. - Ъм, от къде знаеш? 
- Просто знам. 
- Съжалявам. Бях наистина гл - 
- Седни - каза ми Хари, безизразно. Отидох до най-близкия стол и седнах. Хари започна да отваря шкафовете и да взима всичко, което му трябваше, за да направи каквото и да правеше. След като взе всичко, от което се нуждаеше, видях, че прави чай. 
- Ето… - Хари нежно ми даде чашата с чай и аз трепнах при горещия допир. Хари седна на стола до мен. Той не правеше нищо, само се взираше в мен, докато отпивах от чая. 
- Има ли нещо на лицето ми? - попитах Хари, когато забелязах, че се е втренчил. 
- Просто… те гледам - обясни Хари и извърна погледа си от мен. 
- Защо? - попитах, гледайки надолу. 
- Защо какво? 
- Защо правиш това за мен? 
- Какво имаш предвид? 
- Мислех, че част от наказанието ми е гладуване 
- Чувствам се добре. 
- О, наистина ли? - казах саркастично, усмихвайки се леко. 
- Какво? Не мислиш, че мога да бъда добър? - Хари се подсмихна. 
- Можеш, понякога. - признах. 
- Тогава… защо те е страх от мен? 
- Просто… 
- Няма причина да бъдеш - каза Хари. 
- Може би това е причината- вдигнах блузата си, за да му покажа белега ми от времето, когато ме намушка. 
- Е, съжалявам за, ъм, това. - каза Хари неловко 
- Да, разбира се! - казах саркастично. 
- Наистина. 
- Докажи го. 
- Добре? Как? - каза Хари, гледайки ме. 
- Целуни ме отново. 
- За мен е удоволствие. - каза Хари. Той притисна розовите си устни към моите, и аз усетих същото гъделичкащо чувство, като когато се целунахме за първи път, което не беше много отдавна, но от тогава жадувах все повече и повече за това страстно докосване на сладките му устни, и сега, след като се случи, това бе единственото нещо, което исках да усещам.