The Dollhouse

Глава 10

Холи

Неловката тишина беше из цялата стая. Всички просто седяхме на леглата си и не правехме нищо. Щяхме да сме сами целия ден, Хари беше излязъл по работа... Е, вероятно да убие невинни индивиди, да бъдем по-точни, но нямаше значение, поне го нямаше, защото малките моменти на свобода, когато Хари не бе в куклената къща бяха единствената причина за щастието ми там. Е това и момичетата, с които бях станала най-добра приятелка.

- Трябва да направим нещо. - съобщи Иви, разваляйки тишината.

- Например? - попита Лола от другия край на стаята.

- Да спортуваме? Или не знам, да играем на настолни игри? Момента в който „да спортуваме" напусна устата на Иви, настроението ми се промени и се развълнувах. Не бях вършила никаква физическа дейност от както бях в куклената къща. Това ме натъжаваше, защото преди Хари да ме отвлече, аз обичах спорта. Бях „атлетично момиче". Така че когато Иви предложи да спортуваме, аз веднага се съгласих.

- Хайде да спортуваме. - казах весело. Смесица от „Да" и стенания изпълни въздуха.

- Можем да играем футбол в задния двор? - предложи Сара. Всички бяхме съгласни с изключение на Лола и Лиз, вероятно най-мързеливите момичета, които бях срещала.

*Отвън*

- Къде Хари държи спортните съоръжения? - попитах, търсейки ги.

- Хари изобщо има ли спортна екипировка? - каза Дакота. За щастие Мейси откри една топка скрита в храстите.

- Добре, взех топка, хайде да играем. - каза Мейси, тичайки към нас.

Разделихме се на два отбора по три: Мейси, Жулиет, аз и Дакота, Сара и Иви. Лиз и Лола настояваха да следят резултата, което очевидно беше оправдание, за да не играят. Споразумяхме се, който вкара последния гол, печели, и момичетата и аз буквално тичахме като светкавици, опитвайки агресивно да отбележим последния гол. Накрая топката беше у мен, ритнах я към Жулиет, която вкара печелившия гол.

Всички се смяхме и споделихме един истински миг на щастие в куклената къща. Отидох до Мейси, която танцуваше „танца на победата". Трябва да обичаме Мейси. Жулиет изтича при мен крещейки ентусиазирано три пъти „Ние спечелихме!". Тя се опита да ме прегърне, но не ѝ отвърнах и тя се отдръпна. Въпреки, че днес беше забавно и аз бях приятелски настроена към Жулиет, известна още като убийца, не исках да я прегръщам. Очите на Жулиет се напълниха със сълзи заради това, че я отблъснах. Тя изтича вътре.

- Какво ѝ е на Жулиет? - попита Дакота, слагайки ръка на рамото ми, докато всички момичета идваха да видят какво се бе случило.

- Какво не ѝ е на Жулиет? - добави Лола, въртейки очи.

- Не знам. След малко ще се върна. - казах преди да изтичам вътре след Жулиет.

*В спалнята*

Изтичаха в стаята, в която очаквах да намеря Жулиет: спалнята. И бях права. Жулиет хлипаше, седейки на подреденото си легло. Приближих се към нея и седнах на леглото ѝ, слагайки ръка на рамото й, за да я утеша.

- Жулиет?

- По дяволите, не ми говори! - каза Жулиет, гняв кипейки от нея. Бях изненадана от това, което тя каза, никога не се бе ядосвала.

- Добре ли си? - попитах Жулиет, игнорирайки нейното грубо държание.

- Изглеждам ли ти добре? Всички вие, момичета, ме мразите без причина! - Жулиет погледна надолу.

- Ние не те мра-

- Да, мразите ме! Игнорирате ме цяла седмица.

- Жулиет... - след като казах това, между нас се появи тишина. Но след няколко минути Жулиет я наруши.

- Вярваш ли ми? - попита изненадващо Жулиет. Не знаех какво да ѝ отговоря. Дори не знаех дали ѝ вярвах. Не говорех, просто седях там, играейки си с пръстите си.

- Холи! - Жулиет нежно взе ръцете ми, карайки ме да я погледна. - Вярваш ли ми? - Аз просто седях и се взирах в големите кафяви насълзени очи на Жулиет, без да ѝ отговарям.

- Ти си била голяма приятелка, Холи. Благодаря, че ме предаде. - каза Жулиет, напускайки стаята.

Не знам защо, но се чувствах разочарована и депресирана. Сякаш Жулиет наистина беше наранена от всичко, което се случваше. Преди да се осъзная, сълзи напираха в очите ми. Ами ако Жулиет беше невинна?

Не предполагах, че от момента, в който се запознах с Жулиет ще се създаде такова приятелство и ще се захвърли с предателство. Не знаех, че ще се свърши... губейки я.