Влюбени следи 🔞

Глава 9

Влязох с високо вдигната глава в местния участък и поздравих Катя:

- Здравейте, Катя! Донесох кексчета. Мога ли да ги оставя на Вас, за да ги раздадете на момчетата?

- Здравейте, разбира се, дайте ги и веднага ще им ги занеса.

- Имам само една мъничка молба – можете ли да дадете на полицай Георгиев тази кутия? – Подадох й розова кутия, в която бях опаковала неговите специални мъфини. – Тези ги направих по негова заръка и смятам, че ще му допаднат.

Усмихнах й се сладко, с нищо не показвах, че след малко може да настане смут в управлението.

- Аа, да! Естествено, че ще му я дам.

- Благодаря Ви и приятен ден! Да ви е сладко!

Завъртях се и излязох от сградата. Как ми се искаше да остана и да чуя или видя реакцията му, щом опита великолепните ми творения.

След като този дявол беше влязъл в главата ми, заобиколих и застанах под един отворен прозорец.
Дано беше неговия!
Надигнах се леко на пръсти и да! Уцелих!
Антон седеше в стол на бюрото си и прелистваше някаква папка. На вратата му се почука и Катя влезе стаята му, носейки кутията.

- Тони, дойде внучката на Вера и остави кексчета за почерпка. Съдейки по доволните възгласи на момчетата са много вкусни. Ето! Тази кутия е лично за теб!

- Чак пък лично...тя ли я даде? – надникна в кутията той – Ммм, лимонови са, нали?

- Така изглежда. Отивам да си взема, че тези хиени ще ги опустошат за нула време. Наслаждавай се.

Жената излезе от кабинета му, а той си взе кексче и отхапа почти половината...

Почти веднага го изплю и посегна към водата си.
После грабна друго и отново повтори процедурата, като след всяко сменяше цветовете на лицето си.

Напуши ме смях! Бях се постарала толкова много, а той не оценяше подобаващо работата ми. Бях направила едно двойно по-сладко, друго прекалено горчиво, едно люто, едно възкисело и едно солено – за разкош!

Изкикотих се и веднага притиснах ръка към устата си.
Почти веднага чух как стола му изскърца по земята, последван от тежките му стъпки. Скрих се зад близкото дърво, за да имам по-добра видимост.
Каква беше изненадата ми, обаче, щом главата му се показа на прозореца. Следващото, което чух, бяха виковете му:

- Тиии, калпазанке! Виждам те! Не се крий зад дървото!

- Добър ден, полицай Георгиев! Как ви се харесаха лимоновите кексчета?

- Да ме убиеш ли се опитваш? Какво беше това, мамка му?

- Нищо особено...просто Ви донесох каквото поръчахте.

- Спомням си, със сигурност, че не съм поръчвал точно това! Ей, момиче! Накрая ще те арестувам за нападение над длъжностно лице! Защото беше точно това – нападение...с кексчета!

Изсмях се бурно и отметнах коса през рамото си:

- Нима не Ви харесаха? Тц-тц-тц! – изцъках с език – Срамота! А аз толкова се постарах!

- Как ще ми харесат? Караш ме да дойда и да те накарам да ги доядеш ли?

- Сигурна съм, че сте си добре и там...

В това време видях вратата на офиса му да се отваря и да влиза негов колега, който дъвчеше едно от нормалните ми произведения:

- Тони, супер са тези! Опита ли ги? Направо божествени! Боже, не съм ял по-вкусни! Момичето има талант! Дано отвори собствена пекарна, ще сме й редовни клиенти.

- Мдааа, – отвърна  Антон – със сигурност има талант...за бели! Излизам за малко. Да й благодаря лично за вкусотиите, които донесе!

Постара се последното да го каже на висок тон и това ме наведе на мисълта, че трябва да изчезвам.