Влюбени следи 🔞

Глава 22

Сутринта на следващия ден започна многообещаващо – тортата беше завършена след много часове усилен труд.
Поставях последните украси от цветен фондан и чух вратата на пекарната да се отваря. Обърнах се:

- А, Мише! Здравей!

- Здравей, Калея! Как върви?

- Почти съм готова и ще звънна на Тони да дойде и да ми помогне с транспорта на това чудо. Вчера исках да поговорим за нещо... Искам да те помоля да започнеш работа тук на пълен работен ден. Помощта ти е безценна за мен.

- Аз...

- Моля те, помисли си и тогава ми кажи. Зная, че е доста неочаквано, но мисля, че добре се сработихме. Ще се радвам, ако приемеш.

- Аз и сега съм готова с отговора – приемам!

- Супер! – плеснах с ръце и се усмихнах – А сега, нека монтирам това тук...готова съм! Ура!

- Много е красива, Калея!

Взех телефонът си и набрах Тони:

- Хей, здравей! Завърших я, какво измисли за транспорта й?

- След пет минути съм при теб с превоза.

- Надявам се не е теглено от жива сила... – изсмях се.

- Не е, спокойно! – започна да се смее и той – Знам за „невероятният“ ти късмет с животните и не бих рискувал. Идвам, миличка!

Затворих и погледнах към Миша:

- Тони ще е тук до пет минутки, хайде да се почерпим с нещо сладичко за днешния успех.

***

Той беше намерил хладилен камион! Как беше успял и кого беше подкупил, не ми стана ясно, но му бях благодарна.
След като качихме и обезопасих тортата, за да не стане страшно, се качих при него на предната седалка.

- Ох! Свърши се! Не мога да повярвам! Сега карай мнооого внимателно до училището, нека не караме харпия Оцетарова да чака.

- Харпия Оцетарова? – засмя се Тони – Какво ти е направила бедната жена, че си я прекръстила така?

- Бедната жена не спря да ме тормози по телефона с безкрайните си изисквания...Ден и нощ, нямаше значение за нея. Побърка ме!

- Даа, малко е претенциозна.

- Малко? Ти чуваш ли се? Ако днес започне да проявява капризите си, би ли ме спрял, за да не я убия?

Смехът му отекна в кабината и плавно подкара към училището.

Госпожа Оцетарова ни чакаше на входа с двама юнаци, които щяха да пренесат тортата до огромния им салон.

- Хайде, хайде, размърдайте се! – викаше им тя като някой робовладелец – И внимавайте, за да не хвърчат глави!

Момчетата вдигнаха внимателно огромното нещо и го понесоха по стълбите.

- Полека, кретени! Да не се спънете!

С Тони се спогледахме и тръгнахме след тях – молех се наистина да не се спънат, защото Круела щеше да залее с гнева си всички ни.
След много викове и крясъци, тортата беше поставена на една дълга маса, а от двата й края бяха наредени множество чинии и цветя.
Красиво беше наистина, беше се постарала госпожата.

- Калея, - щракна с пръсти тя, оглеждайки тортата – тук искам промяна! Тези детайли не ми харесват!

- Но, госпожо Оцетарова, не си нося нито фондан, нито инструменти за работа... А и това бяха последните поправки, които поръчахте...

- Имаш време, заминавай бързо да ги вземеш! И не ми противоречи! Не съм искала това!

Тръгнах към нея заплашително, – беше ми звъннала в два сутринта, за да ми каже точно за тези поправки в детайлите – но бях спряна от една здрава мъжка ръка:

- Повярвай ми, не ти трябва! Ще те оставя за две минутки, но трябва да върна хладилният камион. После пак ще дойда, замислил съм нещо специално...

- Добре, има сделка. Но следващия път, ооо, няма да й се размине!

- Хайде, губим ценно време!

***

Тони ме остави пред пекарната и взех каквото ми беше нужно. Михаела се приближи до мен:

- Какво става? Да не би да има проблем с тортата?

- Да, представи си! Тази харпия...нямам думи за нея вече, тази сутрин ми звънна в два! В два часа, за Бога, за да ми каже, че искала такива и такива детайли, а днес не й харесват...Бързам и трябва да тръгвам...

- Виж, в пощата намерих това. – подаде ми писмо – За теб е!

Щях да изтърва всичко на пода! Почеркът на баба ми се мъдреше на плика.
Освен името и адреса ми, написани с красивия й почерк, имаше и печат – "Да се върне на подателя".
Явно не ме бяха открили на стария адрес и сега го връщаха. Писмото беше по – дебело от останалите и предполагах, че вътре има още нещо.

- Свободна си за днес, Мише, тръгвай! Аз ще заключа.

- Благодаря ти, Калея. И без това имам малко работа.

Взе чантата си и излезе, явно наистина бързаше за някъде. А аз исках да остана насаме с това писмо – публика не ми трябваше.
Седнах на един от столовете и бързо го отворих – бях нетърпелива да видя какво ми беше писала баба.

Отвътре изпаднаха лист и старо писмо, същото като онези, които намерих.

„Скъпа,

Надявам се, че не си променила решението си да дойдеш. Но съм нетърпелива и реших да ти покажа това предварително. Надявам се да не ме съдиш особено много, скоро след като прочетеш другото писмо. То е писано от един невероятен мъж, когото познавах преди години...и го обичах много силно!
Но Съдбата реши да ми го отнеме по нелеп начин...Надявам се да ми помогнеш с разкриването на една дълго пазена тайна.
Никога не отидох да я потърся, тя си стои там!

Обичам те!
Баба“

Посегнах да отворя и втория плик, когато телефонът ми иззвъня и вдигнах разсеяно:

- Ало...

- Къде се мотаеш бе, момиче? – чух пискливия глас на харпията – Колко време ще те чакам да дойдеш и да поправиш това...това недоразумение? А?

- Идвам, госпожо Оцетарова! Само малко се забавих...

- Нямам време за глупости! До десет минути да си тук!

Затворих, мушнах телефонът в чантата и тръгнах с бърза крачка към колата си.

Отворих вратата и чух мъжки глас да вика:

- Калея!

Обърнах се и...усетих удар по слепоочието си...