Влюбени следи 🔞

Глава 8

„Ох, как болиии!“

Знаех си, че тази работа няма да свърши добре...

- Ей,... - две силни ръце ме вдигнаха от земята – удари ли се?

Пронизващият поглед на Антон ме изучаваше напрегнато.

- Неее...как ще съм се ударила? Нищо подобно!

- Е, нали падна и затова попитах.

- Не съм паднала! Ти ме събори!

- Ами ти не гледаш къде вървиш, мамка му!

- Аааа, сега аз излязох виновна! На теб как ти викат? "Тихата стъпка" ли?

- Господи, жено! Озапти си езика! Не съм искал да те съборя!

- Да бе...не бил искал. – Последното го изсумтях, за да не подклаждам повече възмущението му. – Има ли причина, поради която си тук и блъскаш невинните хора?

- Обади ми се Йорданов, някакъв се бил разбуйствал и дойдох да проверя.

- Аааа, такава била работата значи? Буйстващият беше братовчед ми, но той си замина.

- Е, аз съм длъжен да дойда и да проверя, нали?

- Да...прав си. Длъжен си.

Чак сега обърнах внимание с какво беше облечен и в мислите ми се зароиха картини, а долната ми челюст опираше в пъпа.

Униформата му стоеше като излята, но не го отбелязах гласно. Трябваше скоро да изчезна от тук, не ми действаше добре този мъж.

- Леко изнервена ми се струваш. Защо ли? – подсмихна се той.

- Аз? Изнервена? Нещо се бъркаш! Просто не очаквах такава реакция от братовчед ми и...

- Имаш ли нещо против да ми кажеш какво, всъщност, стана?

- Ами, след като разбра какво му е завещала баба, избухна. Не е очаквал да получи толкова малка сума, може би...А аз не очаквах толкова голяма и...ми постави ултиматум, че ако не му преведа до месец половината сума, съм щяла да си платя...

- Аха! Мога да го издиря и да повдигнеш обвинение!

- Неее, той може и да реагира твърде бурно, но не е такъв. Няма да ми навреди! Засега нищо няма да предприема, но благодаря за подкрепата. Наистина! А сега, ако ме извиниш, имам работа в пекарната и трябва да се залавям с ремонта.

- Щом си сигурна, че не искаш да повдигаш обвинение – добре. Ще оставя засега въпросът. Иии...тортата беше хубава, макар и не по вкуса ми, но момчетата я оцениха подобаващо.

Хубава? Само толкова? Ето сега вече се ядосах! Тортата ми беше шедьовър!

- Е, поне ми стана ясно кой в участъка има добър вкус към храната!

- Уаааууу! Прибери зъбките, Фитипалди! Може да се прехапеш неволно и да се отровиш.

Смехът му изкънтя покрай ушите ми.
"Говедо!"
Обаче същото това говедо ме стискаше за лакътя и не ме пускаше да си тръгна.

- Сега, би ли бил така добър да ме пуснеш, за да си ходя? В пекарната, където да приготвя нещо, което е по вкуса ти? Тъй като е много изтънчен и не би се задоволил с моята морковена торта?

- Разбира се, Фитипалди! – продължи да се смее той – Отивай, обичам лимонови кексчета и нямам чак толкова изтънчен вкус, да знаеш.

"Ооо, лимонови значи! Ще ти дам такива лимонови кексчета, че ще ги помниш цял живот! Такова забавление ще падне!"

- Имаш ги! Все пак, донесох тортата от благодарност! Кой да предположи за теб и изтънченото ти небце.

- Ще ги чакам. – каза той и ме пусна.

Закрачих бързо към вратата, имах чувството, че ще гръмна от яд.

"Как може да се подиграва така? Ще го науча аз! Още днес!"

- Фитипалдиии!- долетя до ушите ми, обърнах се и му метнах убийствен поглед – Не се състезавай с вятъра, че...доста духа навън.

- Добре! Няма!- погледнах го през рамо още веднъж и продължих към колата си.

Този човек, явно, беше роден да ме изнервя.
Подкарах към магазина, за да набавя всичко необходимо за проклетите му кексчета. Отивайки към касата, метнах и няколко чушки халапеньо в едно пликче.

" Мдааа, ще се наложи да подобря мааалко рецептата за този задръстеняк."

***

Натоварих покупките в колата и я подкарах, като дадох малко повече газ. Гумите ми изсвистяха и забелязах Антон на около стотина метра да се хили.
Говореше нещо, тъй като устните му мърдаха. Обаче не можех да чуя какво.

Един момент!...О, не!...Фитипалди ли казваше?
Устните му продължаваха да повтарят тази единствена думичка...Как ми се искаше да му прегазя...нещо!

Обаче ми хрумна друго - след като го видях, облегнат на служебната му кола, хилейки ми се нагло, гласчето в мен закрещя - "Покажи му конфигурацията от трите пръста! Покажи му я! Веднага!"

Свалих рязко прозорецът си, изпънах ръка и му дадох да разбере какво си мисля за него. Обаче бях забравила една дребна подробност. Имах слънчев сенник на задния прозорец и от навлезлия бурен вятър само го видях как литна, завъртя се няколко пъти и се пльосна на предния капак на колата му.

"О, небеса!"

Ако сега не ме арестуваше за непристойно поведение и обида, не знаех кога друг път.
Той погледна в моята посока и ми направи знак да спра колата. Ето, глобата се задаваше на хоризонта!

Спрях, стиснах очи и подпрях глава на волана. Чаках си последствията.

- Ъъъъ, Калея? Това е твое. – вдигнах очи и видях как ми подава сенникът – Мисля, че ще ти трябва още.

- Благодаря!- издърпах го от ръката му и го метнах на задната седалка.

- Някой да ти е казвал, че като казваш "Благодаря", все едно казваш "Върви на майната си!" или "Застреляй се!"?

- Да, като се замисля е възможно и това, но пък на каква почивка те пращам само?! Трябва да си доволен, защото може да се върнеш от там със сувенири!

- Ти си изключително инато същество! Просто не знам от къде извира целият този сарказъм!

- Специално заради теб го вадя на показ! Извини ме! Трябва да тръгвам!

- И по-полека със средните пръсти! Току виж, пак ти излетял сенникът. А може и да не ти го върнат толкова любезно.

Не го удостоих с отговор, а подкарах колата към вкъщи.
Имах да правя лимонови кексчета.

***

Забърках сместа и я разделих на половина, достатъчно много беше, за да почерпя цялото полицейско управление.

Изсипах във формичките необработената смес и я пъхнах във фурната. Приготвих глазурата за украсяване и се заех с останалата част.

"Сега ще ти доставя лимонови кексчета – екстра качество!"

Очертаваше се интересен следобед!
Потрих доволно ръце!