Влюбени следи 🔞

Епилог ❤❤❤

Вече се движех изключително бавно и тромаво из пекарната, а Зорница се суетеше притеснена около мен.

- Калея, трябваше да си останеш вкъщи днес.

- Ммм, и да пропусна това? – наредих в чинията си четири парчета сладкиш „Дунавски вълни“ – Не мисля, че мога да устоя.

- Четири парчета? Ще се справиш ли с тях?

- Нека не бъдем скромни! – прибавих и пето към другите и се облизах гладно.

Човечето в мен беше много гладно. Погалих огромният си корем и зашепнах тихичко, грабвайки една лъжица – нямах време да се лигавя с вилици.

- Сега ще си хапнем славно, сладурче! – напъхах пълната лъжица в устата си и изстенах от удоволствие.

Не знаехме полът на бебето нарочно – така искахме и двамата с Тони.
Когато разбрах, че съм бременна беше минал месец след нападението на Траян и последвалата атака на Михаела.

Прегледът установи, че бях забременяла в паметната ни нощ, включваща восък и лед...
Цяло чудо беше, че бебето ни оцеля, но ето ни – вече бях почти на края на приключението ми, наречено "бременност".

С Тони бяхме се оженили скоро след това – на скромна церемония с няколко, скъпи на сърцата ни, гости.
Вероника липсваше и това много ми тежеше...
Отплеснах се в тежки мисли...

Ометох чинията си за отрицателно кратко време и се заех със задълженията си в пекарната, под тревожният поглед на Зорница.

***

Вечеряхме с Тони на верандата – времето вече се беше стоплило достатъчно и позволяваше това. Започнах да събирам чиниите, а той ме хвана за ръката:

- Ти къде? Остави на мен! – бързо ги издърпа от ръцете ми и ги отнесе в кухнята.

- Благодаря тиии! – извиках след него и се облегнах тежко на стола.

Погладих коремът си:

- Нямам търпение да се срещнем вече, мъниче...

Бризът подухваше нежно и разпиляваше косите ми, а аз разтрих кръстът си.

Вече си бяхме легнали, а аз не можех да заспя, въртях се и броях овце. Тони беше заспал мигновено, щом главата му докосна възглавницата и му завиждах от сърце.
Защо не можех да заспя?
Коко се изправи до мен и ме погледна с кафевите си очи, близвайки ръката ми.

- Какво има, момиче? И ти ли не можеш да заспиш?

Кучето изскимтя и се приближи още повече към мен, бутайки с нос завивката ми.
И тогава се случи...

Изведнъж от мен се изля огромно количество течност и не спираше. Аз застинах и чаках, за да събудя Тони.
Явно моментът беше настъпил.
Той се размърда и ме погледна:

- Калея, защо не спиш?

- Ааа, буден ли си?

- Да, вече да...Нещо си изсипала в леглото ли? Вода ли ти се припи? Защо...Мамка му! Водите ти изтекоха, нали?

Поклатих положително глава, а той се изправи рязко в леглото.

- Ставай! Тръгваме към болницата! Бързо! Торбата...ключовете... – вече се беше изправил и се щураше напред – назад.

- Тони... – казах аз.

- Още ли не си станала? За Бога! Това бебе ще се роди тук, ако не побързаш!

- Тони! Искам да взема душ! Не мога да тръгна в това състояние, по дяволите!

- Ти луда ли си? Ами, ако започнеш да раждаш?! Щяла да се къпе! Боже! И не ругай пред детето!

- Успокой се, мамка му! Влудяваш ме! – станах и се затътрих към банята, а той ме следваше неотлъчно.

- Жено, ти не си в ред! – крещеше вече.

- Млъкни! Ще събудиш мъртвите! – пуснах топлата вода и съблякох тениската, с която спях.

Застанах под горещите струи и отмих от себе си лепкавата течност. Тони стоеше на пост до мен и мрънкаше, че съм трябвало да побързам.
Спрях водата, старателно се подсуших и облякох една любима моя рокля.

Когато се качихме в колата, той изруга:

- Мамицата му! Веднага се връщам!

- Добре, не бързай!

Такъв впечатляващ поглед ми хвърли, че ми настръхна косата. Не можех да го разбера – вайкаше се като някоя мома – все едно щеше да ражда той.