Влюбени следи 🔞

Глава 25

Бавно идвах на себе си, усещах огромна тежест върху гърдите си... Чувах викове около себе си...

- Едно, две, три! Вдишай!

Някой долепи устни в моите и вкара въздух в дробовете ми. Потрепнах леко с клепачи.

- Идва на себе си, май... Чакай!

Обърнах се тежко на една страна и повърнах водата, която бях нагълтала.
Някой поддържаше главата ми, за да не е на пясъка...
Не знаех кой...

- Тони... – изграчих.
- Тук съм, миличка!

Значи той ми държеше главата...

- Какво стана?

- Тъкмо се връщах към теб, когато чух писъка ти. Толкова бързо не съм плувал досега. Когато наближих, видях Михаела да те натиска под водата и я ударих с кутията по главата...

- Кутията?

- Не помниш ли? Кутията с бижуто? Намерих я! Стояла е там – скрита през всичките тези години от любопитни очи... Видях я – прекрасна е...

- Къде е... Михаела или там, както се казва?

- Арестувана е!

- Тони, гласът й...Все си мислех, че е малко по – плътен за жена, но никога не ми е минало през ума, че е мъж...

- Травестит, по – скоро! Била е доста умела в прикритието си – заблуди всички ни. Аз не ти казах по – рано, но Стоян ми се обади по телефона след като оставих хладилният камион. Спомнил си е, че я е виждал около къщата на баба ти. Оглеждала се, уж, че се е загубила и дори го е питала за посока, по която да стигне до такси.

- Значи... Какво значи всичко това?

- Ще разбера, когато я разпитам. А ти отиваш в болницата. Настоявам! Днес едва не умря! И то – два пъти!

Качиха ме на носилката и след това в линейката. Видях как водеха окованата и мятаща се Михаела към патрулката. Беше оголила ядно зъбите си и кълнеше всички наред. Черната й перука беше изхвърчала на някъде и сега се показваше есинствено гола глава...

После срещнах успокоителният поглед на Тони и се сгрях вътрешно – сякаш безмълвно ми казваше, че всичко е свършило.

- Ще дойда при теб веднага щом мога. – изпрати ми въздушна целувка и вратите на линейката се затвориха.

***

Минаха два дни откакто бях болничен пациент, но Тони не дойде.
Може би още не беше пречупил Михаела.

Вероника беше неотлъчно до мен, както и чичо Стоян – редуваха се на смени да ми правят компания. Но той ми липсваше.

Рони ми говореше нещо, но изобщо не я слушах – бях вперила поглед навън през прозорецът.

- Рони, къде ми е телефона? – попитах.

- Телефонът ти? Тук някъде е, чакай ще го потърся.

Ако имаше някакъв проблем с него, исках да разбера.
Вероника ми го подаде и плъзнах бързо пръст по дисплея. Написах му съобщение:

„Хей! Къде се губиш? Липсваш ми! Ела да ме видиш, утре ме изписват.“

Зачаках отговор, но такъв не дойде в рамките на деня.

***

Едва дочаках следващият ден, докторът мина визитация и ме изписа.
Трябваше да се видя с Тони и да разбера какво се случва, по дяволите!

Облякох набързо дрехите в болничната баня и влязох в стаята – Антон се беше облегнал на вратата и ме гледаше. Едва не изпищях – така се стреснах!

- Тони! По дяволите! Изкара ми акъла!

- Извинявай! Готова ли си? Ще те закарам!

- Да, готова съм! – приближих се към него, за да го докосна, но той грабна чантата от леглото и отвори вратата.

- Да вървим!

- Има ли нещо?

Не ми отговори.
Излязохме от стаята и прекарахме пътят до вкъщи в мълчание.
Влязохме вкъщи и веднага тръгнах към кухнята, а той ме последва.
Чух нещо да тупва върху масата и се обърнах – там лежеше красива метална кутия.

- Не можах да я отключа...Нямам ключ, а не искам да я повреждам...

Вдигнах я и я огледах – над ключалката имаше инкрустирана русалка, но без опашка...
Беше ми познато от някъде, но... Сетих се!

- Аз имам ключ! Тук е! – извиках и взех малкото ключе, което намерих – онова с рибята опашка.

Завъртях го и отключих кутията, отворих капакът и ахнах – вътре се намираше най – красивата огърлица, която бях виждала. С един – единствен камък, но така блестеше на светлината, че не се съмнявах, че виждам огромен диамант.

- Това бижу е на баба ти! – казах аз – Върни й го.

- Калея...това ще означава много за нея...след всичките тези години да я държи отново в ръцете си...

- Тони, кажи ми какво става, защото нищо не разбирам! Все едно не си ти.

- Калея, - започна той – разпитах Михаела, която се казва, всъщност, Михаил. Призна си всичко – как Траян се е свързал с него или нея, как й е обещал солидна сума, ако убие баба ти, за да получи наследството й. Онзи се е провалил, разбира се – бедната жена е починала преди това. След като се е провалил и е разбрал, че няма да получи почти нищо, му е наредил да убие теб... И там идва объркването ти с Мартина... Искали са да убият теб, Калея. А убиха нея...Беше толкова добра и невинна! Не заслужаваше подобна участ!

- Тони, съжалявам...

- Не мога, Калея...Просто не мога! Толкова си приличате, че... – прокара пръсти през косата си и сведе поглед – имам чувството, че продължавам да съм с нея, а не с теб... И не е честно! Спрямо никого...

- Тони... – протегнах ръка към него, но той си тръгна...