Влюбени следи 🔞

Глава 10

Протегнах се дълго и продължително, бях спала чудесно. Трябваше да стана и да си направя кафе, но леглото ме мамеше да остана още малко в него.

"Не – тръснах глава – ставай! Имаш работа, а и днес Мартина трябва да донесе табелата."

След като се облякох набързо, се запътих към кухнята, пуснах си кафе и почти веднага отпих от ароматната напитка.
Загледах се през прозореца и забелязах, че кофата ми за боклук беше обърната.

Странно! Снощи нямаше вятър! Как ли се беше случило?
Допих си кафето и веднага излязох навън, за да я вдигна.

Приближавайки се я видях...видях първо обувката й...единият крак...тръпки на ужас ме полазиха и писък напираше в гърлото ми...видях локва кръв и това отприщи всичко в мен.

Хукнах към къщата, спъвайки се няколко пъти, паднах върху едното стъпало, но продължих. Трябваше да се добера до телефона, трябваше да извикам полиция!

„Господи! Пред дома ми има мъртва жена!“

Набрах цифрите с треперещи пръсти и като в унес, издиктувах всичко на оператора.

След пет минути пристигна първата полицейска кола, сините светлини изпълниха кухнята ми. Бях отворила вратата, но останах на прага, не излязох при тях. Не исках да виждам повече – тази гледка ми беше достатъчна за цял живот.

Полицаите бяха наобиколили жената, единият от тях бързо говореше по телефон, а другият сякаш плачеше.

"Коя е бедната жена и защо точно тук са я захвърлили?" – мислех си аз.
В следващия момент чух пристигането на още една кола, чух трясъка на затворена врата и видях Антон да тича към мястото.

- Тони, недей! – извика единият полицай – Недей, приятелю...Марти е...

Изстинах намясто от ужаса, който ме обзе. „Мартина ли е жертвата? Божичко!“

Антон се свлече на земята и издаде такъв вик, че кръвта ми спря да циркулира. Вик от болка, от преждевременната загуба и гняв – всичко това накуп можех да различа.

Влязох вътре и тихо затворих вратата. Не исках да ставам свидетел на мъката на този мъж, въпреки че, ме дразнеше неимоверно. Изпитвах жал към него и Мартина – толкова хубава двойка бяха, а някой беше отнел живота й.

В следващия момент вратата се отвори с трясък и Антон нахълта. Очите му бяха зачервени и мятаха мълнии в моя посока:

- Сега, - започна той с тих и зловещ тон – искам да ми кажеш какво видя и чу. Веднага!

Отпусна се тежко на единия от столовете ми и подпря главата си с длан.

- Аз...аз...видях, че кофата ми за боклук е обърната и излязох да я вдигна...И там...лежеше тя...аз видях само обувката и крака й...не разбрах коя е...нищо не съм чула, съжалявам. Тя...

- Не искам да ме питаш нищо, въпросите тук задавам аз! Ясно ли е?

- Да, да...ясно е.

Смутено сведох поглед – никой не заслужаваше подобна съдба.

- Сигурна ли си, че нищо друго не си чула или видяла?

- Да, сигурна съм! Не съм излизала никъде снощи, заспах рано...

- Добре! – каза и стана от стола.

Запъти се към вратата и излезе, оставяйки ме сама с мислите ми.
Няколко часа обработваха мястото, вдигнаха трупът с черен чувал и го откараха с линейка. Повече не видях Антон.

***

Мина месец от жестокото убийство на Мартина, а аз не смеех да отворя пекарната.
Не ми се струваше правилно просто.

В първите дни града кипеше и вреше от клюки – какво е правила Мартина там, защо толкова късно е била сама навън и кой я е убил. На никой от тези въпроси не знаех отговорът, защото никой не ме беше информирал.

Телефонът ми иззвъня – чичо Стоян.

- Здравей, чичо Стояне. Как си?

- Добре съм, дете, добре съм. Ти как си?

- Ами, уж и аз съм добре, но не спирам да мисля за Мартина.

- Да...горкото момиче! Каква загуба! Щяха да се женят с Антон през пролетта...Аз за друго ти се обаждам. Кога ще отваряш пекарната? Хората ме питат, тъй като знаят, че сме близки и аз не зная какво да им отговоря.

- Аамии..не съм мислила точно кога, но скоро...може би..

- Дете, не се обвинявай за случилото се.

- Аз...все си мисля как е била убита. Все я виждам там отпред...близо до входната врата на пекарната. Не мога да се отърва от спомена.

- Слушай, не си виновна ти! Хайде да дойда и двамата да отидем до пекарната. Аз ще ти помогна, ако има нещо за вършене още по нея.

- Добре, ела! Мисля, че е крайно време вече.

- Така те искам! До петнайсет минути съм при теб!

Точен, както винаги, той пристигна и двамата закрачихме към любимото помещение на баба.
Тръпки ме побиха, щом минахме покрай кофата за боклук, но бързо се стегнах и продължих. Всичко си беше, както го бях оставила, само трябваше да се избърше прахът и да се почисти пода.

- Е, ти си била готова за отваряне. – каза чичо Стоян – Липсвали са само невероятните сладкиши, които приготвяш.

- Така е, онзи ден Мартина ме посети, за да обсъдим табелата, толкова хъс влагаше в работата си. Щях да отворя в деня, в който ми я донесеше. Но това така и не се случи...

- О, дете! Нима не знаеш нищо?

- Не! Какво трябва да знам?

- Мартина е идвала при теб онази вечер, носела е и твоята табела...

- Не може да бъде! Тя трябваше да вземе размери и да прецени къде би стояла най-добре, трябваше да обсъдим и големината й...

- Явно е свършила всичко това по-рано. С Антон си говорихме, че е разбрал всичко това от часовника й...онези модерни работи за крачките или нещо подобно. Изтеглил информацията от това чудо и е разбрал, че по-рано същата вечер е идвала пак до тук.

- Не мога да си обясня защо не ми се е обадила, по дяволите, щях да бъда с нея и може би това нямаше да се случи. По дяволите!

- За жалост нищо не можем да върнем, но е време да отворим това бижу за посетители. Хайде, потърси рецепти от книгата на баба си, а аз ще почистя тук. Да бъда полезен с нещо и аз.

Усмихнах му се и се заех със задачата – предстоеше ми откриване.
Не можех и да върна времето назад за Мартина...

***