Влюбени следи 🔞

Глава 5

Имах сладки да раздавам из целия квартал и пак да ми останат.
Всъщност, като се замислех, беше добра маркетингова стратегия, ако исках да се разшуми за новото отваряне на пекарната.
Какво по-добро от това да дадеш на хората безплатно да опитат от продукцията ти.

Спешно ми трябваха малки хартиени пликчета и някаква панделка, за останалата реклама щях да мисля по-късно.

Влязох в пекарната и се зарових в кашоните, които бях натрупала до стените. Имаше множество сладкарски пособия, стари и много красиви порцеланови чинии и чаши, прелестни покривки в пъстри цветове, стари снимки, писма, документи, красиви стъклени буркани, имаше всичко.
Не намерих само това, което търсех.

Прехвърлих се на стария плот, който крещеше - „Боядисай ме в красив цвят!“ и затършувах в чекмеджетата му. В едно от тях най-сетне намерих заветните пликчета, дори имаше и навита панделка.

„Благодаря ти, скъпа, че и ти си мислела като мен!“

Нещо привлече погледът ми – на дъното на чекмеджето имаше неотворено старо писмо.
Извадих го и го огледах – пожълтяло от времето, без марка и с името на баба отгоре.

Реших да го отворя и прочета, и без това нямаше да навредя на никого.
Скъсах внимателно единият му край и извадих пожълтяла хартия, зачетох се:

„Скъпа моя Вера,

Любов моя, толкова ми липсваш! Не мога да си представя дните без теб! Скъпо мое момиче, искам да те видя по-скоро. Можеш ли да дойдеш на нашето място довечера? Ще те чакам, сърце мое! Там долу, на брега, където ме спаси и видях нежното ти лице за пръв път! Точно в полунощ!

Обичам те!

Вечно твой: А.“

"А. ли?
Дядо ми се казваше Начо. Какъв беше този А.?
С кого си е писала баба ми?"

Защото нейното име беше написано върху плика и в писмото.
Странна работа. Реших по-късно да питам чичо Стоян, той можеше и да знае нещо.

Прибрах писмото обратно в плика и го пъхнах в чекмеджето. Заех се да опаковам сладките и половин час по-късно направих щастливи доста хора.

Последното пликче запазих за чичо Стоян и се отправих към дома му.
Позвъних на вратата и той почти веднага ми отвори. Усмихнах му се и му подадох пликчето с думите:

- Заповядай, чичо Стояне. За теб са, правих портокалови сладки и май прекалих с количеството, та се наложи и да раздавам на хората.

- Ааа, чудесно си се сетила. Обичам портокалови сладки. По рецепта на Вера ли са? Ако са, нейните бяха ненадминати.

- Да, по нейната рецепта са, а и точно за нея исках да поговорим.

- Кажи, дете, какво искаш да знаеш за Вера. Всичко ще ти кажа, стига да знам.

- Ааамии, днес търсех пликчета за сладките в пекарната и...

- Ама влез, влез, - подкани ме той – да не стоим навън. Имам студен чай, преди малко го приготвих.

- Добре, ще вляза...- усмихнах се и пристъпих в къщата му.

Човекът живееше сам, но беше чисто и подредено, имаше и доста картини по стените. Уютно беше.
Чичо Стоян ме поведе към малката си кухничка, настанихме се на столовете и той наля по една чаша студен чай.
Отпих и установих, че беше много вкусен.

- А сега ме питай каквото пожелаеш.

- Ами..- започнах аз – там е работата, че намерих едно писмо. Старо, много старо. Беше адресирано до баба и...не е било писано от дядо ми.

- Кое те наведе на мисълта, че не е било писано от него?

- Ами буквата от името му - беше се подписал само с едно „А“. Та, мисълта ми е, знаеш ли нещо за това?

- Трябва да помисля, но май имаше един младеж – Антон – преди мнооого години. Може и той да го е писал. Носиш ли го?

- Да, пъхнах го в чантата си преди да изляза от вкъщи.- бръкнах и извадих писмото.

Той го огледа, отвори го и се зачете:

- Да, може да е бил и той. Виж в долния десен ъгъл, има дата – 10 май 1960 година. Тогава Вера трябва да е била на 18 години. Но, ако е той...там е било нещастна любов.

- Така ли? Колко интересно! Ще ми разкажеш ли повече?

- Дори и аз не съм сигурен кога са се запознали. Вера не ми е разказвала подробности, но зная, че е била влюбена в този младеж. Много! Какво се е случило точно, обаче, не знам. Прекратили са отношенията си внезапно, той е починал, а тя след това е срещнала дядо ти и се е омъжила за него. Но винаги говореше за този човек с много тъга. Сякаш й бяха изтръгнали и стъпкали сърцето...Не знам повече, съжалявам!

- Мхмм, интересно! Никога не съм чувала за него! Но, както и да е, ако е писано от него ще разбера. Виж, вдругиден е погребението, а аз...аз мисля, че няма да се справя сама. Мисля, че трябва и да се срещна и с полицай...Как му беше името? Георгиев? Искам да чуя от него какво точно е заварил и да му благодаря за бързата реакция...

- Да, трябва да се запознаете. Той е много добро и любезно момче. Всеки ден е в участъка, а и всички полицаи обичат сладичко, знаеш.

Засмях се, разбира се, че щях да занеса нещо сладко. Трябваше още утре да отметна тази задача.

- Чичо Стояне, искам да те помоля за помощ. Трябват ми няколко баки с латекс – искам да боядисам пекарната, също ще ми трябват нови полици и табела. Знаеш ли от къде мога да си ги закупя?

- Аааа, да! Кажи ми какъв цвят искаш и аз ще ти донеса всичко необходимо за боядисването. Имаме добър дърводелец през няколко къщи – той може да свърши работата с полиците и табелата. А за изрисуването й мога да ти предложа Мартина, аз ще й се обадя.

- Мисля, че се запознах с нея наскоро. Засякохме се в магазина, много е мила!

- А, също така, и талантлива художничка. Половината ми картини са от нея.

- Благодаря ти за помощта! Наистина, ако не беше ти, не знам какво щях да правя...

- Еее, нали за това са приятелите, дете? Да си помагат. Гладна ли си? Мога да приготвя чудни принцеси.

- Само, ако са придружени от пържени картофи.

- Разбира се, разбира се, – засмя се той, - ще има и пържени картофи и салата.

Заехме се с приготвянето на импровизираната вечеря и прекарахме вечерта в смях и спомени...