На гребена на любовта 🔞

Двадесета глава

Крис

-Cassandra?! - произнасям през зъби името ѝ. Само като видях реакцията ѝ и ми стана ясно,че не е доволна да ме види. Съдбата реши да ни срещне и сега няма да си тръгна от този град, докато не разбера, защо ме излъга за тумора. Интересно ми е и друго. Мъжът до нея, който е видимо изненадан от появата ми. Така реагира, че няма какво друго да си помисля ,освен да знае за мен. Но не това е най-шокиращото в случая,а сивата бебешка количка. Тя има дете.

-Chris! - Да, аз съм! От плът и кръв. Пристъпвам към тях и детето се показа,поглеждайки ме. Замръзвам на място и се взирам в лицето му. Не може да бъде. Той прилича на мен. Касандра видя изражението ми и веднага бутна количката за да го скрие от погледа ми.

-Tienes algo que decirme?(Имаш ли нещо да ми казваш?) - попитах аз, поглеждайки към мъжа до нея. Преди да я извикам дочух малка част от разговора им и не останах особено доволен. Явно има връзка с него щом той ѝ призна, че я иска.

-No!(Не!) - поклаща глава.

-Está seguro?(Сигурна ли си?) - пробвам още един път преди да я пусна да си тръгне, но ще ги проследя и ще я хвана натясно за да ми обясни всичко.

-Sí!(Да!) - ръцете ѝ треперят. Тя лъже.

-Bien! Me iré! (Добре! Ще тръгвам.) - чувам я да издиша от облекчение, но тя си мисли, че ще я пусна без да разговаряме, ами не е познала. Няма да я оставя.Искам отговори и, ако трябва ще си ги получа на сила. Заобикалям ги и спокойно си вървя по пътя, но когато стигнах до отбивката, се скривам в ъгъла. След секунда тръгват към пазара, а аз бавно пристъпвам напред и наблюдавам всяко нейно движение. Сигурен съм, че крайната им спирка ще бъде къщата на родителите ѝ, но не мога да рискувам, затова ще ги следвам на разстояние.

Време е да получа отговорите на всичките ми въпроси.

.........................................................

Стоя близо до къщата и чакам удобният момент за да се срещна с Касандра. Нямам представа, дали ще имаме възможността да останем насаме. Трябва да измисля някакъв план, но сега главата ми е празна. Шокиран от срещата ни, аз останах безмълвен.

Ако това дете е мое..
Какво ще правя? Та, аз чакам друго. Още кънтят думите на Елиса в главата ми и не мога да се оттърся от новината. Аз съм си виновен за положението, в което попаднах. Не трябваше да се женя за нея, но тогава не мислих трезво, действах импулсивно и сега съдбата ми се подиграва. Заслужавам го.