Щастливей

19. Изборът

Какво стана с Ин и Ян? Осъзнавайки ситуацията, в която неусетно бях попаднала, реших, че всичко това е лудост.
Знаех, че няма как да бъда с двамата и нямаше нужда някой друг да ми го казва. Внушавах ли си, че ме харесват? Полудявах ли? Не иии... да, но не.
Впоследствие научих, че още преди да стана част от компанията, момчетата бяха чували за мен и ме смятали за привлекателна, като дори си разменяли реплики кой ще ме спечели. Каква приказка само? Нали? Ами, не точно.
Момчетата бяха прекрасни и с двамата се чувствах щастлива. Когато единия го нямаше, другият винаги идваше при мен. Не знаех как да спра емоциите, които ме връхлитаха, защото се чувствах безкрайно виновна, че ги изпитвам. Не исках да заставам между тях. Та те са братя, по дяволите! Как е възможно да се влюбя и в двамата? Вярно е, бяха близнаци, но за мен не бяха еднакви. Харесвах нещо в единия и друго в другия, но нямаше как да ги превърна в един човек? Нали? Доколкото знам - нямаше как.
Времето минаваше и всички знаеха как се чувстваме. Вниманието беше насочено към мен, защото на всички им беше интересно кого ще избера. Каква глупост? Все едно си поръчвам пица и си избирам между две. Нелепа ситуация, но факт.
Знаех, че избера ли единия, ще нараня другия, а не исках да става така. Времето минаваше, те продължаваха да се "борят" за мен, а аз продължавах да водя вътрешна бора със себе си. Обичах вниманието на Ин. Мил и романтичен. Но обичах и Ян. Начина, по който флиртуваше, и чувството му за хумор. Всичко зависеше от мен и знаех, че каквото и да реша, няма да свърши добре. И се оказах права. Всички от компанията тайничко ме питаха кой повече ми харесва и кого ще избера, което допълнително ме напрягаше.
В крайна сметка нещото, което чакате да научите е, че един ден, когато бяхме навън, нещата се случиха така, че с Ин се целунахме и решението беше взето. Бяхме заедно. Нещата просто се случиха. Ян, разбира се, беше разочарован, но не толкова, че да разбия сърцето му. Радвах се, че прие нещата добре и че продължи живота си, а след известно време дори си намери приятелка.
С Ин се събрахме няколко седмици, преди да трябва да замина за Златното място, което значеше да не се виждаме дълго време. Междувременно отношението му се промени. Флиртът ни изчезна. Тръпката също. Връзката ни с него не продължи дълго, защото аз самата не се чувствах добре. Защо? Нямаше причина. Той беше прекрасен. Мил и грижовен. Умен. Обичаше спорта. Прекрасен! Тогава какъв ти е проблемът не, Изабел? Проблемът е, че просто не бях за него, нито той за мен. Знаех, че ще го нараня, ако се разделим, и не исках да го правя, но знаех, че не съм щастлива с него. Цяло лято не се виждахме и когато се прибрах обратно вкъщи и беше време за училище, исках да се разделим. Дълго време се опитвах да променя нагласата си към връзката ни, но просто не се получаваше. Чувствах се някак задушена и обсебена. Не исках да бъда с него по-дълго време, защото колкото повече време бяхме заедно, толкова по-силно щях да го нараня. Исках да го направя очи в очи както всеки път, но ме беше страх. И то не малко, а много. Последният път, когато се разделях с някого, беше по съвсем различна причина. Този път се разделях с момче, което беше пълната противоположност на Слимър. Може би се чудите защо съм го направила, може би пък ме разбирате, защото сте били в подобна ситуация, но понякога, колкото и любов да получаваш и колкото и перфектно да е всичко, ако не е от правилния човек, не се чувстваш щастлив и не искаш да я приемеш. След време аз бях от другата страна от острието... но ще стане дума за това.
Дълго време се съпротивявах на чувствата си, но в един момент, когато бях толкова потисната и тъжна, че съм с човек, с когото не искам да бъда, реших, че трябва да съм откровена и да направя най-правилното нещо - да кажа истината.
Направих го и се разделихме. Прибрах се вкъщи и плаках. Ти нормална ли си? Нали не искаш да си с него? Защо ревеш сега? Плаках не защото съжалих, че повече няма да бъда с него, а защото го нараних. Не исках това да се случва, но не исках да продължавам да бъда във връзка, в която не съм щастлива. Направих каквото трябваше и после изтърпях последствията.
Той спря да излиза с компанията. Или поне когато аз бях там. Знаех, че страда, но не исках да го търся, за да не правя нещата по-зле, отколкото бяха. Най-добрият му приятел, когото споменах в началото - Робърт, - беше до него и му помагаше. В компанията нещата бяха нормални. Робърт се държеше добре, Мордор не идваше повече, останалите момичета и момчета бяха все така приятелски настроени и всичко беше наред. Освен факта, че Ин страдаше.
Вече бях в осми клас, в новото училище, за което ви разказах преди време. Продължавах да излизам с компанията, но все по-рядко, защото не бяхме в една и съща смяна. Когато аз бях на училище, те не бяха и обратното. Виждахме се през уикенда за по-дълго, но нещо в компанията се промени. Различен беше Робърт, най-добрият приятел на Ин. Очакваше се, че няма да му бъда любимият човек, след като нараних приятеля му, но не чак до такава степен. В началото нямаше проблем и Робърт беше все така приятелски настроен, но впоследствие ставаше все повече пасивно агресивен. Винаги ме обиждаше. Но не като Мордор. Той си беше объркан хлапак, но Робърт не беше. Личеше си, че искрено ме презира. Кълнеше ме. Беше си страшничко. Не ми харесваше отношението му и все по-рядко започнах да излизам, когато той беше навън. В училище се правеше, че му се повдига. Държеше се сякаш го е гнус от мен и дори в края на осми клас, когато исках да почерпя всички за рождения си ден, ми пожела да умра. До ден днешен не научих защо изведнъж ме намрази толкова. Мислех си, че е заради Ин, но дълго след като той ме преживя, Робърт не спираше с омразата и обидите към мен. Може би, защото взех решението да изоставя най-добрия му приятел. Може би не. Важното беше, че направих правилното нещо. Осъзнах, че всяко решение, което взимаме, води до някакви последици и трябва да бъдем готови да ги поемем, каквито и да са те.
Бях с две коренно различни момчета, преди да срещна Венъм. И в двата случая научих, че е важно да бъдеш откровен, когато държиш на някого и най-вече на себе си. Важно е да знаеш какво искаш, но преди да го поискаш, да бъдеш сигурен, че даваш същото в замяна. Да уважаваш и обичаш себе си достатъчно, за да си тръгнеш от хора, които те карат да се чувстваш зле. Да не се страхуваш да споделиш чувствата си и да не се срамуваш от тях. Да поемеш отговорност за действията си и да не вземаш решения, опирайки се на мнението и реакциите на останалите.
Благодарение на тези две момчета изпитах много емоции. Бях щастлива, объркана, тъжна, уверена... Дълго време страдах и се чувствах виновна, че съм взела решението да ги оставя. Чувствах се зле заради реакциите на останалите и мнението им. Чувствах се зле, че ме нараниха и че аз нараних някого. Бях уплашена, че отново ще страдам. Че ще се отнесат зле с мен или ще срещна някого, който е добър, но няма да е правилният за мен и отново няма да съм щастлива. След тях научих много, но дълго време изпитвах страх и нежелание да имам приятел. Надявах се скоро да не срещна някого, в когото да се влюбя...
Историите за компанията, с която се събирах - Фуриите, не свършват дотук, но ще спрем за малко и ще се върнем към осми клас. Моментът, в който се срещнах с Венъм. И решението, което ми предстоеше да взема.