Щастливей

7. Смъртта

          Четвърти клас беше последната ни година с класния ни ръководител. Беше и най-вълнуващата. С Франки нямахме търпение да отидем на последната ни екскурзия с класа и с любимия ни учител и да се забавляваме като за последно. Бяхме изключително развълнувани. Знаехме колко много ще се забавляваме и това правеше всичко още по-вълнуващо.
          Дни преди пътуването, когато все повече тръпнех от нетърпение, научих нещо, което ме разтърси. Съсипа ме. Не исках и не можех да повярвам.
          Беше се случило с баба ми, когато бях на четири. С вуйна ми и с дядо, когато бях на 8, и не можех да повярвам, че се случва отново. Вече бях на 11. За момент помислих, че е шега, когато прочетох съобщение на компютъра си, че любимият ми учител е починал. Господин Харт! Мъртъв? Но защо? Как? Нали ще ходим на екскурзия само след 3 дни? С кого ще отидем, ако не с любимия учител? Не разбирах. Бях толкова объркана. Толкова тъжна. Не исках да повярвам и не вярвах, докато телефонът ми не звънна. Тогава научих, че е истина. Любимият ми учител си беше отишъл заради нелепа лекарска небрежност.  Най-добрият и внимателен човек, когото познавах. Човекът, който ме научи да пиша, да чета, да смятам и да бъда по-уверена. Спомних си за предните моменти, когато бях губила любими хора. Баба, до която спях много нощи. Вуйна, която ми четеше приказки и ми правеше най-вкусните сладкиши и бухтички за закуска. Дядо, който винаги ми купуваше любимия шоколад. И сега това. Бях твърде малка. Плаках часове. Не разбирах.
          По-късно същия ден се срещнах с Франки и майка му, а след това и с всички деца от класа. За нас и за родителите ни той не беше само учител, той беше приятел.
          За капак на всичко предстоеше екскурзия, за която не бях готова. Какво искам да кажа? Как така не съм готова? Краката ми не бяха готови за нея. Изабел. За какво, по дяволите, говориш?
          Нека ви разкажа.
          В четвърти клас имаше момиче в нашето училище, което беше по-голямо от мен и не спираше да ми се подиграва и да ме унижава винаги когато ме види. Това, за което ми се подиграваше, беше, че имам косъмчета по краката. Всички имаха, но моите по някаква причина бяха проблем. Един ден, когато бях с любимата си пола и се бях наредила да си купя закуска пред училище редом с много други ученици от различни класове, момичето се появи с приятелите си и пред всички, които чакаха за закуска, ме унижи възможно най-гръмогласно, така че всеки да чуе. Тогава дори не изчаках да си купя храна. Не закусих. Просто избягах и плаках. Бях толкова засрамена и наранена. Бях дете. Не разбирах защото косъмчетата по краката ми са такъв проблем. Мислех, че съм твърде малка, за да ги махна. Бях едва на 11. Всички момичета на моята възраст имаха и беше нормално, но очевидно за мен не беше. Спрях да нося любимата си пола. Стана студено. Дойде зимата. Не ми се налагаше да показвам краката си.
          Но дойде краят на четвърти клас и беше време за екскурзията, за която не бях готова. ЗАЩО? Защото косъмчетата по краката ми бяха най-големият ми страх, с който не знаех как да се справя. Благодарение на разбиращата ми майка имах записан час за кола маска и при цялата си мъка за изгубения ни любим учител трябваше да търпя и болката на гореща кола маска върху никога неепилираните си крака. Многоцветна история, а?
          Дните минаха бързо. Дойде екскурзията. Беше ми мъчно, но направих всичко възможно да се забавлявам. Знаех, че трябва да бъда силна. Бях свикнала да се справям със загубата на близък и, за съжаление, години по-късно отново преживявах такива загуби.
          Екскурзията беше специална въпреки всички премеждия. Забавлявах се и може да се каже, че бях щастлива. Щастлива, доколкото можех да бъда.